Шри Рамакришна и неговата мисия II

Виждайки всичко това, брат му бил силно разтревожен и мислел, че той може да полудее, ако продължава така. Затова го изпратил у дома, където да бъде оженен след като му се намери подходящата булка. Шри Рамакришна бил венчан както му е редът, за момиче на пет години[1], наречено Шримати Сарадамани Деви. Останал в родното си село няколко дни, а после отново се върнал в Дакшинешвар. По това време бил на двадесет и три години. След като се върнал, неговото желание да общува с божествената Майка се задълбочило. Почувствал, че за тази цел му е нужно оградено и усамотено място. В северната част на големия храмов парк имало едно огромно баняново дърво[2], което покривало обширно парче земя. По онова време почти никой не ходел там; това място било наречено Панчавати. Шри Рамакришна искал да има усамотено място наблизо, където да може да медитира на спокойствие без да бъде безпокоен от никого. Тъй като бил стеснителен по природа, той не казал на никого за желанието си. Един ден, докато седял под сянката на голямото баняново дърво с лице към Ганг, който тогава бил в най-високата си приливна точка, изведнъж видял голям вързоп, който бил изхвърлен на брега от вълните на реката. Наблизо имало един градинар. Той го помолил да види какво има във вързопа и когато последният го отворил, за свое удивление Шри Рамакришна открил вътре нужните предмети и инструменти за направата на ограда: бамбук, колове от дърво с еднаква дължина, дълго въже и дори нож. Той помолил градинаря, който хранел голямо уважение към него, да направи ограда около мястото, на което вече бил засял тулси[3], и добрият човек с готовност се съгласил да изпълни молбата му.

След това започнал всяка нощ да ходи там, да медитира и да преживява трансценденталните истини на йога, както е описано в Шветаватара Упанишад (ІІ, 11): „Преди да реализира Брахман, човек вижда следните неща в себе си ― пушек, мъгла, вятър, огън, светулка, светкавица, кристал, лунни и слънчеви светлини.“ За съвсем кратко време Шри Рамакришна достигнал до най-висшето съвършенство в йога, ставайки едно с Брахман, и излизайки отвъд всички видения, защото нищо не било трудно за неговия пламенен дух. През този период той видял едно неземно красиво видение на момиче, което разпознал като Сита, отдадената божествена съпруга на Шри Рамачандра. Прекрасната девица стояла усмихната пред него. Попитала го какво иска, защото била готова да му даде всичко, каквото той пожелае. Шри Рамакришна поискал единствено отдаденост и любов към Майката на цялата вселена. При това Сита останала крайно доволна и се разтворила в него. Във връзка с нещастното състояние на тялото си в късните му дни, този голям мъдрец казваше, че понеже видял първо Сита, чийто живот е бил почти изцяло страдание, той също трябвало да премине през много страдания.

През този период Шри Рамакришна имал множество откровения, в които виждал различни аспекти и форми на Бог. Накрая всяка от тях се разтваряла в него. През онези дни неговото ежедневно богослужение на Кали било изпълнявано с още по-голяма страст и отдаденост. Желанието да говори с божествената Майка ставало все по-силно в него. Искал да вижда как тя взема предложената ѝ храна от собствените му ръце; искал да съживи каменното изображение на богинята и да я накара да се движи, да говори и играе с него като жива Майка, защото, както си мислел – не била ли тя всемогъщият Създател на цялата вселена? Защо тогава да не го удостои с този дар? Твърде много ли било това за нея, която можела да сътворява и разрушава моментално? Не била ли се разкривала тя и преди това на своите щастливи поклонници, такива като Рамапрасад и много други? Защо тогава да остава мълчалива пред него? Да не би отдадеността му към нея да има някакъв недостатък? Ако е така, защо тя не му го покаже? Той продължавал да я пита така настойчиво, отново и отново, докато пороища от сълзи не потичали от очите му. Неспособен да понесе нейното отсъствие, понякога удрял главата си в земята и триел лицето си в тревата, докато от него не потичала кръв. В лудостта на своето отчаяние той веднъж изтръгнал меча от нейната ръка и поискал да се самоубие с него. Но тогава изведнъж пред него се появила запленяващата форма на божествената Майка. Тя нежно го утешила с думите: „Мило мое дете, ще идвам при теб винаги когато ме извикаш.“

Така страшната буря в него стихнала.

Понеже горещият му устрем да види своята божествена Майка го правел да изглежда съвсем луд, хората от храма ― в неспособността си да разберат дълбочината на неговата богоотдаденост ― започнали да разказват всякакви истории за него на Рани Расмани и Матхуранатх Бисвас. За щастие, обаче, те имали повече здрав разум и били способни да оценят неговата личност. Ето защо разказвачите на истории не могли да му навредят по никакъв начин. Но той бил толкова извън себе си, че за него станало напълно невъзможно да изпълнява службата на божествената Майка правилно. Докато служел, той понякога слагал цветя на собствената си глава, осъзнавайки себе си като едно цяло със своята Майка. Друг път, понеже ясно възприемал, че тя е всепроникваща и обитава всяко живо същество, хранел котките и враните с приношението, което трябвало да бъде предложено на богинята. В очите на повърхностните наблюдатели това действително били действия на ужасно светотатство. Затова Матхуранатх назначил Халадхари, братовчед на Шри Рамакришна, за свещеник, а на него самия позволил да прави, каквото пожелае. Когато се намерил свободен по този начин, любовта му към богинята Майка нараснала хилядократно. Прекарвал дни и нощи, лишен от съзнание за сетивния свят. Неговият любящ племенник Хридай опитвал всичко възможно, за да го накара да изяжда по няколко залъка храна всеки ден. Но в някои дни той не успявал да преглътне дори хапка ― толкова несъзнателен бил за своето обкръжение. Преди реализацията на Бог безпокойството му било неописуемо. Мозъкът му горял от един странен вид непоносима горещина и за да го охлажда, той налагал на главата си студена тиня от Ганг в продължение на часове.

По това време издъхнал неговият любящ брат Рамкумар. Вторият му брат Рамешвар живеел в Камарпукур и ръководел семейните дела. Нямало кой да се грижи за Шри Рамакришна, освен неговия племенник и верен помощник Хридай, който много го обичал, и който го следвал навсякъде като сянка. Без него запазването на тялото и живота на Шри Рамакришна щяло да е невъзможно. Чували сме това от собствената му уста. Как бихме могли да изразим благодарността си на Хридай, който му служел с безгранична отдаденост в продължение на тридесет години?

От горните факти става ясно, че Шри Рамакришна винаги се нуждаел някой да се грижи за него. Той бил напълно безразличен и несъзнателен за обкръжението си. Често изпадал в екстаз и нямал абсолютно никакво съзнание дори за собственото си тяло. Ето защо Хридай винаги се грижел за него.

По това време Шри Рамакришна страдал от диспепсия. Поради това отишъл в родното си място за смяна на климата, придружен от верния си племенник. Но неговите предишни другари били изгубили своя весел приятел от детството; повечето от тях го сметнали за луд, тъй като той бил станал много сдържан и често посещавал кремационната площадка.

Шри Рамакришна скоро се излекувал и се върнал в Дакшинешвар. Тогава в него се появило желанието да следва духовните пътища и практики, описани в тантрите, за да достигне още веднъж до благодатта, вече получена от божествената Майка. По същото време в Дакшинешвар дошла една странстваща монахиня от брахминската каста. Тя била на средна възраст и имала големи познания във всички пурани и тантри. Когато видяла Шри Рамакришна, веднага отгатнала неговото извисено духовно състояние и заявила, че най-накрая е намерила човека, когото търсела от дълго време. Била научила по свръхестествен начин, че по това време в Бенгал ще се появят три велики души. Вече била срещнала първите две, на които била предопределена да служи, а третата откривала сега в лицето на Шри Рамакришна. Той също останал много щастлив от появата ѝ, защото в нейно лице получил съвсем навременно съдействие. Тя не само разпръснала голямото му безпокойство, породено от хората, които го смятали за луд, но му оказала голяма духовна помощ в изпитването на тантрическите средства и методи за реализацията на неговата цел. С помощта на тази удивителна жена Шри Рамакришна преминал през многобройни трудни практики с голям успех. В момента, в който овладявал до съвършенство тантрите, тя изчезнала.

Интересно е да се отбележи, че всеки път, когато Шри Рамакришна се изпълвал с желанието да изпита някой от различните духовни пътища, водещи към Истината, при него винаги идвал вещ и опитен учител, чието неочаквано и навременно появяване улеснявало нещата. Нито един духовен път, независимо колко труден, не му отнемал повече от три дни, за да достигне до крайната цел. Докато следвал пътищата на Тантра, при него идвали сякаш от само себе си многобройни изтъкнати последователи на Тантра.

След като преминал през тантрическите пътища, в ума му се зародила друга идея. Той се изпълнил с желанието да реализира Шри Рамачандра и да се радва на неговата божествена красота. По това време дошъл един саннясин, който бил отдаден поклонник на Шри Рама. Саннясинът почитал една малка статуйка, изображение на бебето Рама, която носел със себе си. Той я подарил на своя славен ученик, който започнал да вижда в него живия Бог. Той обожавал изображението всеки ден с такава ревност, че не можел да се раздели с него дори за миг и го носел навсякъде, където отидел. Гледал на Шри Рама в това изображение като на свое скъпо дете, а на себе си – като на майката на Рама, Каушаля. Силата на неговото чувство била такава, че винаги живеел и се движел в компанията на своя любим.

Един ден Матхуранатх започнал да твърди, че Господ е неспособен да наруши своите собствени естествени закони, на което Шри Рамакришна възразил и казал, че Бог е всесилен и може да направи всичко, каквото пожелае. Матхур не бил убеден и продължил да спори с думите, че Бог никога не би могъл, например, да създаде два вида цветове на едно и също растение. Шри Рамакришна излязъл да свърши някаква работа. Връщайки се, той помолил Матхур да го последва. Последният го направил и бил заведен при един разцъфнал храст, на чийто един клон имало един бял и един червен цвят. Така Матхур бил убеден. Тази и много други чудни случки във връзка с Шри Рамакришна направили Матхуранатх негов голям поклонник и последовател. Той никога не се колебаел да похарчи каквато и да е сума пари за неговото удобство и го смятал за самия бог. Отдадеността на Рани Расмани към него също била много силна. Тя го подложила на няколко изпитания, за да се убеди напълно в неговата божествена природа.

След това Шри Рамакришна пожелал да реализира целта на ведантина-недуалист. Точно тогава, за да му помогне, дошъл един саннясин, наречен Тотапури, който бил изпратен като че ли от някаква невидима сила. Напътстван от него, за три дни Шри Рамакришна успял да реализира най-висшето състояние на самадхи, в което всяка идея за двойственост бива изличена. Тотапури бил удивен, когато видял как за толкова кратък период неговият ученик достигнал до най-възвишеното състояние на свръхсъзнанието, което е напълно недостъпно за повечето хора, и реализирането на което му било отнело четиридесет години. Затова той започнал да гледа на него като на свръхсъщество. Въпреки че бил дошъл, за да остане само три дни, на пътя си към Гангасагар[4] той останал единадесет месеца със своя ученик.

През този период Шри Рамакришна почти винаги живеел на трансценденталното ниво на свръхсъзнанието, отделяйки се напълно от тялото си, което изглеждало като неодушевен обект до такава степен, че птиците идвали, кацали на главата му и кълвели зрънца ориз, попаднали там, докато той предлагал приношения на Атман, Аза. Косата му се сплъстила. Не се къпел редовно и през повечето време бил несъзнателен за обкръжението си.

Неговите чести екстази започнали да увеличават своята продължителност и накрая станало така, че той не можел повече да слезе до сетивното съзнание. Хридай бил неспособен да го накара да се храни в продължение на дни и всички, естествено, се разтревожили за живота му. Повечето хора смятали, че няма надежда за него. В този критичен момент се появил друг един саннясин. Той веднага открил, че Шри Рамакришна е в най-висшето състояние на самадхи[5] и понеже сам бил йогин, знаел как да го доведе обратно долу. Лечението, чрез което се надявал да го върне обратно към сетивното съзнание, имало много груб характер и се състояло от удари върху тялото с къса дебела тояга. Без да се бави, саннясинът се заел със своята работа и започнал да го налага здраво с тоягата. Силната физическа болка довеждала Шри Рамакришна за кратко до състояние на полусъзнание. Тогава в устата му била слагана насила малко храна. Понякога дори и след много удари той не се връщал към съзнанието. Така изминали няколко месеца и саннясинът също изгубил надежда. Но неочаквано, за негово успокоение и за успокоение на всички приятели и близки на Шри Рамакришна, както и за доброто на идните поколения, неговото тяло било спасено по необичаен начин ― от пристъп на жестоко стомашно разстройство, което довело ума му обратно в тялото.

След като се излекувал от тази болест, в ума му се надигнала друга мощна вълна, която го изпълнила с голямо безпокойство. В него се породило силното желание да реализира Шри Кришна.

Понякога чакал своя мил Кришна с масло в ръка като Яшода[6]; друг път гледал на него като на свой скъп приятел и другар, както го правели пастирчетата от Гокула, и ставал неспокоен поради отсъствието му. Често с голяма тревога очаквал дълго жадуваното единение с красивия възлюбен от Вриндаван, който бил изворът на всяко очарование, на цялата красота и съвършенство във вселената. Накрая пламенността на неговата ревност и богоотдаденост довели при него безкрайния Бог на вселената в най-запленяващата личност на милия Шри Кришна.

Това ни напомня за неговата красива метафора, в която той казва, че както безформената вода може да замръзне и да придобие форма под влияние на големия студ, по същия начин безформеният и безкраен Господ на вселената може да се „кондензира“ и да получи форма чрез горещата богоотдаденост на своя поклонник.

През този период много ваишнавски светци идвали при него, за да му помагат, но вместо това сами получавали помощ.

Шри Рамакришна открил, че всички духовни пътища, за които се говори в индуистките Писания, дори и понякога да изглеждат диаметрално противоположни, в крайна сметка водят до една и съща цел. Но това не го удовлетворило. Той пожелал да установи дали другите религии в света, като например мохамеданството и християнството също не са пътища към върховната Истина. Решил да експериментира с първата от тези две религии с помощта на един мохамедански учител, който живеел в Думдум. Вследствие на това спрял да ходи в храма на Кали и започнал да се държи изцяло като мюсюлманин. Накрая открил, че този път за достигане на Истината е също толкова добър, както и онези, които бил изпитал преди това.

Веднъж, докато се разхождал в съседната градина, собственост на един богат господин от Калкута на име Джадунатх Маллик, той видял висока, въздушна фигура да се приближава към него. Веднага се досетил, че това е Исус. Фигурата дошла съвсем близо и накрая се разтворила в него. В резултат, той излязъл отвъд сетивното съзнание. Това го довело до същата цел, към която се стремят и всички останали религии. По този начин узнал отвъд всяко съмнение, че за достигането на Бог съществуват толкова много пътища, колкото и религии. Както водата, която е наричана с различни имена от хората ― джал, пани, таннир, вода, аква и т.н. ― утолява жаждата на всички по еднакъв начин, така и Бог, който е призоваван и виждан по различен начин от различните нации по света, еднакво удовлетворява желанията на всички.

Неговите духовни борби приключили. Той бил постигнал целта си. По това време съпругата му живеела в Дакшинешвар. Тъй като вече била достигнала до зрелост, дълг на Шри Рамакришна според закона бил да я приеме като своя съпруга. Вместо това обаче, един ден той отишъл при нея и извършил богослужение с цветя и благовония. По време на ритуала той напълно я отъждествил с божествената Майка на вселената[7] и оттогава нататък се отнасял към нея по този начин. Шри Сарада Деви, от своя страна, гледала на него като на свое дете; тя започнала да го смятала дори за повече от бог.

Малко след това Шри Рамакришна заминал за своето родно място заедно с Хридай. Този път той не бил нито резервиран, нито склонен към усамотение, а бил възвърнал предишната си веселост. Приятелите му се тълпели около него. Той разговарял с всички жизнерадостно и сърдечно. И все пак, те не можели да гледат на него като на техния стар приятел Гададхар, защото при цялата му веселост от него се излъчвала една сериозност, която ги изпълвала със страхопочитание и ги държала на известно разстояние.

След няколко дни той се върнал в храма на Кали. По това време съпругата на Матхуранатх била сериозно болна. Дори най-добрите лекари от столицата били обявили нейния случай за безнадежден. Матхуранатх изпаднал в отчаяние. Когато чул, че баба[8] се е върнал, той без закъснение отишъл в Дакшинешвар, за да му поднесе почитанията си. Шри Рамакришна знаел мъката на сърцето му; казал му да не се плаши от думите на докторите, защото съпругата му щяла да оздравее скоро. Чувайки това, Матхур се зарадвал безкрайно, защото имал безгранична вяра в думите на своя гуру. Когато само след няколко дни думите на Шри Рамакришна станали факт, щастието му било огромно.

През този период Шри Рамакришна прекарвал по-голямата част от времето си с Матхур в неговия дом в Джанбазар. И той, и съпругата му гледали на него като на бог. Един ден съпругата на Матхур изразила желание да отидат на поклонение по светите места в Северна Индия. Матхур попитал Шри Рамакришна за мнението му и той с готовност дал съгласието си. Когато Матхур смирено го помолил да ги придружи, той се съгласил и на това. Тогава Матхур заповядал на своите служители да направят необходимите приготовления за пътуването.

Само след няколко дни голямата група тръгнала на поклонение. Едно купе във влака било запазено за Шри Рамакришна. Хридай го последвал, за да се грижи за него. Скоро те стигнали до Бенарес. След като се поклонил на Шри Вишванатх[9], Шри Рамакришна отишъл да посети Шримат Трайланга Свами, известния мауни, или „мълчаливия саннясин“. Когато последният видял светеца от Дакшинешвар, той му направил знак да седне и му подарил своята кутийка за енфие като израз на голяма почит. Шри Рамакришна го попитал дали Бог е един, или много, на което той отговорил, заемайки поза за медитация и вдигайки пръст, което означавало, че когато човек е тих и няма нищо общо със света, Бог е един за него. После сложил пръсти на устата си и посочил всички посоки, като с това искал да каже, че щом човек започне да говори и се заеме със света, той има много богове.

След това групата отишла в Аллахабад, а след няколко дни се отправила за Вриндаван. Тук Шри Рамакришна често навлизал в екстаз. Най-накрая се намирал в истинския Вриндаван, всяка прашинка на когото била осветена от светите нозе на Шри Кришна и гопите. Той често се търкалял в прахта, за да се пречисти; после изведнъж бивал пренасян в запленяващото присъствие на Шри Кришна, на пастирите и пастирките, и му се наслаждавал. Играел с тях за известно време и после отново се връщал в тялото си. По това време във Вриндаван живеела една голяма светица на име Гангамата. Тя гледала на себе си като на една от пастирките на Шри Кришна и се говорело, че след продължителна духовна борба била достигнала дълго жадувания обект на своята любов, Шри Кришна. Когато Шри Рамакришна отишъл в нейната отшелническа колиба, за да ѝ изрази почитта си, тя веднага се обърнала към него като дулали, обръщение към Шри Радха, най-главната сред пастирките. Била го взела за жена, маскирана като мъж, и не чувствала никакъв срам пред него. Била толкова щастлива от присъствието му, че по никакъв начин не искала да се раздели с него. Междувременно екстазите на Шри Рамакришна станали много чести и Матхур се разтревожил, че ако не си тръгнат възможно най-скоро от Вриндаван, той може да остави тялото си завинаги. Затова ускорил връщането в Калкута.

По пътя влакът спрял за малко недалеч от Вайдянатх. Там Шри Рамакришна бил дълбоко трогнат от гледката на множество бедни, хилави и гладни хора. Казал на Матхуранатх, че ако всички те не бъдат нахранени и не им се раздадат дрехи, той няма да помръдне от мястото си. Благородният зет на Рани Расмани нямал избор. Заедно със спътниците си той слязъл от влака и заповядал да бъде приготвена и сервирана храна за всички бедни хора в околността. Когато Шри Рамакришна видял, че бедните са получили храна и дрехи без изключение, останал много доволен. Цялото пътуване струвало на Матхур повече от осемдесет хиляди рупии.

След като се върнал в Дакшинешвар, Шри Рамакришна започнал да посещава и да изразява почитта си към различни известни хора, който били уважавани от мнозина заради своя благороден и безкористен характер. Вярвал, че тъй като те са почитани от всички, Бог се проявява в тях. Така в действителност боготворял и се покланял на самия Господ.

Още от малък той обичал да гледа духовни пиеси и да слуша бхаджан[10]. Затова, канен или не, ходел и освещавал такива събирания с присъствието си. Имало един голям ваишнавски светец, Бхагавандас, който живеел в Кална. Шри Рамакришна и Матхур отишли да се срещнат с него. Освен това, той бил слушал за духовната пламенност на Бабу Кешабчандра Сен и, естествено, искал да го види. Затова веднъж, придружен от Хридай, отишъл в една съседна на Дакшинешвар градина, в която бил и Кешаб със свои приятели. Те си почивали след обяда. Веднага щом видял лидера на Брахмо Самадж[11], Шри Рамакришна навлязъл в свръхсъзнателно състояние. Това ставало винаги щом срещнел за първи път човек с възвишен характер. След като го гледал в продължение на няколко секунди, той се усмихнал и казал: „Приятелю, виждам, че опашката ти е паднала.“ След като чули тази странна забележка от един непознат, всички го помислили за чудак и се изсмели. Но Кешаб ги възпрял и с присъщото си смирение попитал Шри Рамакришна какво има предвид. Мъдрецът отвърнал: „Поповите лъжички могат да живеят и на сушата, и във водата, само когато отхвърлят своите опашки. Така и ти си отхвърлил опашката на невежеството и затова можеш да живееш и в света, и извън него.“ Като чули тези думи, всички останали възхитени и се засрамили заради прибързаността си. От този момент нататък Кешаб силно се привързал към Шри Рамакришна. Той посетил Дакшинешвар и Шри Рамакришна го посрещнал с голяма любов. Постепенно уважението и дълбоката почит на Кешаб към него нараснали още повече.

Кешаб бил този, който първи писал за него в своя вестник „Новата религия“. Така за Шри Рамакришна узнала английскоговорящата публика. Ето как висшите чиновници, служителите и студентите започнали да се стичат към него. Когато Шри Рамакришна разбрал, че г-н Сен е писал за него във вестниците, това изобщо не му харесало, тъй като той в никакъв случай не търсел реноме или слава. Молел се на божествената Майка: „Майко, нека цялата слава и престиж бъдат за Кешаб, а на мен дай само силна любов, която винаги да се лее към теб!“

Прочели за него във вестника, множество млади ученици от училищата и колежите идваха да го виждат и той винаги им говореше с голяма доброта. Особено обичаше младежите. Казваше: „Плодът, предлаган на Бог, не трябва да бъде накълван от враните и другите птици; по същия начин, младежите, които все още не са станали плячка на враните на чувствените и светските желания, са най-добри да бъдат предложени на Бог. Религията трябва да бъде практикувана още от детството, тъй като младият клон може да бъде наклонен във всяка посока, в която пожелаем, за разлика от порасналия.“

Сред студентите, които се тълпяха около него, той харесваше най-много Нарендранатх, защото предвиждаше бъдещото величие в него. Затова го поставяше на най-високо място. Днес този студент е световно известният Свами Вивекананда. Шри Рамакришна притежаваше необикновената сила да узнава всичко за един човек още от пръв поглед. Според него много малко хора са предназначени да реализират истинската религия в този живот. Ако желанието за сетивно удоволствие не напусне напълно човек, което може да стане само ако в предишните си животи той е бил заситен с всички видове удоволствия, родени от контакта на сетивата с обектите ― той ще бъде неспособен да реализира величието на Истината. Затова въпреки че при него идваха много младежи, той избираше само някои измежду тях и ги посвещаваше в тайните на висшата религия, които винаги ще останат тъмнина за хората със светски умове.

Той наставляваше своите ученици според техните различни качества и склонности. Някои от тях съветваше да медитират върху Бог без форма, а на други казваше да имат силна отдаденост към Бог с форма като Шива, Вишну, Кришна и т.н., тъй като за него всички религии на света бяха различни пътища, водещи към една и съща цел, Бог, който може да бъде достигнат по различен начин от различните хора – Бог, Аллах, Йехова, Ишвара и т.н. Шри Рамакришна винаги съветваше един последовател на дадена религия да се придържа към своя собствен път. Като илюстрация разказваше следната басня: Веднъж един човек искал да прокопае кладенец и някой го посъветвал да направи това на определено място, което той сторил. Но след като бил прокопал петнадесет аршина и видял, че там не може да бъде намерена вода, той се отегчил. Междувременно, дошъл друг човек и като се изсмял на глупавите му опити, го посъветвал да копае на друго място, за което знаел, че е по-добро. Първият човек отишъл там и отново се захванал за работа. Този път той прокопал двадесет аршина, но пак не намерил вода. Дошъл трети човек и го убедил да опита на друго, по-добро място, което той щял да му покаже; след това го завел там. Първият човек копал без да спира, докато не изкопал тридесет аршина. Тъкмо с голямо отегчение мислел да се откаже от работата, когато дошъл четвърти човек, усмихнал му се любезно и му казал: „Дете мое, наистина си се трудил много, но понеже си бил погрешно насочван, всичките ти усилия са били без полза. Последвай ме и аз ще те заведа на място, където само ако удариш лопатата в земята, водата ще започне да се лее на потоци.“ Изкушението било твърде голямо. Той последвал четвъртия човек и направил както бил посъветван. Копал дълго време, очаквайки всеки момент бликването на водата, докато не прокопал търпеливо двадесет аршина, но уви! Нямало вода. Съвсем обезкуражен, той напълно се отказал от работата. Дотогава бил изкопал общо осемдесет и пет аршина. Ако би имал търпението да изкопае дори половината от това, но на едно място, със сигурност щял да пожъне успех. По същия начин и хората, които не могат да се придържат към своята собствена религия и прибързано сменят един духовен път с друг, накрая стават атеисти на стари години, отказвайки се напълно от религията.

Всяка религия е съвършена сама по себе си. Затова човек трябва да се придържа към духовната традиция, в която е роден, без да мрази последователите на другите духовни пътища и да смята, че те ще отидат в ада и че именно той е любимото дете на Бог, предназначено да отиде в рая. За да илюстрира тази истина, Шри Рамакришна ни разказваше баснята за снахата. Както добрата снаха уважава своите свекър и свекърва, баща и майка и обича своите роднини и приятели, но нейната специална любов се лее свободно само към съпруга ѝ, единствения, с когото споделя леглото си ― така човек трябва да уважава и почита всички религии, но да се придържа и практикува своята собствена религия с непорочност на духа.

Втората половина от живота на Шри Рамакришна била прекарана в предаването на тези възвишени истини на всеки, с когото той влезел в контакт. Сега тази задача е поверена на неговите ученици, главният измежду които, Свами Вивекананда, благородно разпространява повелите на своя учител, проповядвайки неговото евангелие на универсална толерантност и съчувствие към всички хора по света. Тази е величествената мисия, която ние сме наследили от него, скъпи мои приятели, и се надявам да я приемете за ваше спасение.

Няма нужда да разказвам за втората половина от неговия божествен живот. Мисля, че ви разказах достатъчно, за да получите обща представа за този богочовек, както и за универсалната доктрина, която беше дошъл да проповядва. Според него човек трябва да съчетае ортодоксалността с либерализма. Духът на този век отказва да приеме, че Истината е монопол на отделен човек, група или нация. Науката вече ни е научила на този най-величествен урок. Затова в Шри Рамакришна виждаме бракосъчетанието на религията и науката.

Точно това е духът на индуизма или вечната религия[12], един от най-великите тълкуватели на която е изпял:

„Който и потърси подслон при Мен, идвайки по който и да е път, Аз удовлетворявам точно неговите нужди. Всички хора следват единствено Моя път, о Партха.“ (Бхагавад Гита)

Тази универсална доктрина съответства съвсем точно на безкрайната природа на Господа на вселената. Затова тесногръдието, ограничеността и фанатизма нямат нищо общо с истинската религия. Нека благословиите на Шри Рамакришна бъдат за всички нас в този благоприятен ден и ни помогнат да реализираме вечната Истина, спасявайки ни от нечистата хватка на ограничеността и тесногръдието. Нека по негова милост всички ние получим полза от възвишения пример на неговия славен живот.

Шри Рамакришна е представител на Истината и тъй като Истината не е ограничена от времето и пространството, така и този голям светец на нашия век не е ограничен временно и пространствено. Неговият живот едва сега започва и той е предназначен да свети чрез всички хора по света в близко бъдеще, когато, както казва Свами Вивекананда, на знамето на всяка религия ще пише: „Помагай, а не воювай“, „Асимилация, а не разрушение“, „Хармония и мир, а не раздори“; когато всички мъже и жени ще се научат да гледат едни на други като на братя и сестри и така ще живеят в хармония, позволявайки на всеки един да вижда, боготвори и обича безкрайния Господ на вселената според своята собствена способност и избор. Нека всеки от нас се бори с всички сили, за да достигнем това благословено време колкото се може по-скоро и така да позволим на Бог да засияе във всеки един в своето съвършено величие.

[1] По това време в Индия често се сключвали бракове между деца, но те имали характер на годеж и споразумение между родителите на младоженците. Тези бракове не се консумирали преди съпругът и съпругата да достигнат физическа зрелост.

[2] Вид смокиня; индийският банян е националното дърво на Индия.

[3] Тулси ― вид босилек; растение, свещено за бог Вишну в Индия.

[4] Устието на река Ганг, почитано като свято място. През целия си живот Тотапури никога не прекарвал на едно място повече от три дни. Единственото изключение от това свое правило той направил, за да остане близо до Шри Рамакришна.

[5] Нирвикалпа самадхи.

[6] Приемната майката на Кришна.

[7] В биографията на Шри Рамакришна се разказва как по време на богослужението той извисил съзнанието на Шри Сарада Деви и тя навлязла в свръхсъзнателното състояние самадхи.

[8] Буквално „татко“. По този начин Матхур се обръщал към Шри Рамакришна в знак на уважение.

[9] Т.е. на Шива в свещения храм в Бенарес.

[10] От санскритската дума бхаджана, която означава обожание; песни и химни на славословие и богоотдаденост към някой от аспектите или проявленията на Бог.

[11] Брахмо Самадж (самадж ‒ общество) ‒ индийско социално-религиозно реформистко движение от ХІХ в., почитащо безформения Брахман с качества. По това време Кешабчандра Сен бил негов лидер.

[12] Санатана дхарма.