За философията на Веданта

Двайта веданта е дуалистично тълкуване на Ведите, систематизирано от индийския философ и светец от XIII в. Мадхвачаря,  според което съществуват два вечно отделни принципа, или реалности. Първата и единствено независима реалност, твърди школата на Двайта, е тази на Бога личност като Висша реалност (Брахман) или върховен Бог. Тук понятието за Върховната Личност е подобно на монотеистичния Бог в другите големи религии. Той се смята за всемогъщ, вечен, всепроникващ, всезнаещ и състрадателен. Втората реалност е зависимата. Това е вселената. Въпреки че е зависима, тя също толкова реална същност. Всеки индивид, съставен от атрибутите на втората реалност – които са индивидуалната душа, умът и материята – съществува като отделна реалност. За разлика от монистичната Адвайта веданта, Двайта веданта приема, че Абсолютният Бог има лична роля за управлението на вселената.

Подобно на Рамануджа, Мадхвачаря също възприема вайшнавизма. Той представя Бога като Личност, сагуна, т.е. надарен с атрибути и качества. Всеки от тези атрибути е в своето абсолютно проявление – например безкрайна красота, безкрайна любов, безкрайно блаженство, безкраен разум, абсолютна чистота, безкрайно състрадание, безкрайно познание… Атрибутите на Бог са безчетни. Смята се, че въпреки, че са абсолютни, тези качества не могат да дефинират напълно Бог. 

Според Двайта веданта индивидуалните души (джива) могат да бъдат определени като отражения, образи или сенки на Божественото, но никога и по никакъв начин – дори след мокша, или освобождението – те не биха могли да станат идентични с Бог. Освен това, душите не са равни помежду си. Понеже е отражение на Бог, всяка джива по природа притежава в различна степен някои от Божествените атрибути като истина, съзнание, блаженство (сат, чит и ананда съотв.) и т.н. Тази степен зависи от влиянието на карма (или следствията от миналите мисли, думи и действия на човек) и при мокша се разширява до своето пълно проявление според капацитета на отделния индивид. 

Мокша (освобождението) в дуализма представлява осъзнаването на факта, че обусловената реалност е по същността си зависима от Абсолютната реалност, Бог. Смята се, че Бог е показал пътя за постигане на мокша чрез няколко Божии въплъщения, или аватари. Бхакти йога е съществена част от Двайта веданта. Чрез богоотдаденост и по Божията благодат, джива постига мокша. 

Терминът „адвайта“ означава недуалност и често се отъждествява с монизма. Според тази духовна традиция, единствено Брахман има абсолютна реалност, докато преходният, феноменален свят е илюзорно проявление, или мая, на Брахман. Мая е привидната, илюзорна сила, или енергията, чрез която Брахман създава, поддържа и унищожава вселената на всички нейни нива  – физическо, умствено и духовно. Според тази система джив‘атман, или индивидуалният Аз, който преживява вселената, в крайна сметка не се различава от Атман-Брахман, най-висшия Аз или Реалност. Джив‘атман е просто отражение или ограничение на единия Атман в множество привидни, индивидуални тела. Това отражение се появява, когато вечно съвършеният и неизменен Атман се асоциира привидно с материята – фина (ума) и осезаема (тялото).

В традицията на Адвайта, мокша, или освобождението от страданието и прераждането се постига чрез осъзнаването на илюзорността на феноменалния свят и отъждествяването с комплекса тяло-ум с неговата истинска идентичност, която е Атман-Брахман.  Това е само-осветляващото се и всепроникващо съзнание на Свидетеля. Идентичността на джива и Брахман е заявена и във великите фрази от Упанишадите, махавакя. Най-значимите от тях са четири и са следните: Тат твам аси, Ти си Това (Абсолютния Брахман); Ахам Брахмасми, Аз съм Брахман; Прагянам Брахман, Брахман е върховното Познание; и Аям Атма Брахма, Този Аз (Атман) е Брахман. Тези велики сентенции, върху които практикуващите медитират, унищожават невежеството (авидя) на човека относно неговата истинска същност и му разкриват, че джив‘атман не се различава от безсмъртния Брахман.

Върхът в развитието на тази система е формулирането на Адвайта веданта (или недуализма) от Ади Шанкара (788–820). Той не приемал йога и подчертавал, че тъй като Брахман е вечно присъстващ, познанието за Брахман е непосредствено и не изисква никакво действие или усилие от страна на човек. От друга страна, традицията на Адвайта веданта през Средновековието приема йогийското самадхи – или трансценденталното състояние на сливане на индивидуалното с Универсалното съзнание – като средство за духовно Познание. Освен това, тя възприема и някои елементи от йогийската традиция, а също и някои текстове от Йога като Йога васища и Бхагавата пурана.

Това направление на мисълта в Адвайта достигнало до своята кулминация с възприемането и пропагандирането на йогисткото самадхи като задължително средство за достигане на Върховното познание и освобождението от Шри Рамакришна и свами Вивекананда. 

Нео-Веданта е термин, с който се обозначават някои нови интерпретации на индуизма, които се зараждат и развиват през XIX в. Нео-ведантините, по примера на свами Вивекананда, твърдят, че шестте ортодоксални школи на индуистката философия са различни гледни точки към една-единствена Истина, като всички те са валидни и истинни и се допълват взаимно. Шри Рамакришна и свами Вивекананда са духовните учители, които полагат основите на това съвременно и хармонизиращо всички духовни учения направление на Веданта. То отхвърля идеята на адвайтините, че светът е илюзорен. В това тълкуване на Веданта се приема, че Брахман е Абсолютната реалност, докато вселената, която е проявление на същия този Брахман, има относителна реалност, или с други думи, тя е реална, докато съществува индивидуалното съзнание, което я преживява. Когато това съзнание, или джив‘атман, се слее с универсалното Съзнание, остава единствено Брахман. Може да се каже, че тази интерпретация е кулминацията на Адвайта, тъй като обхваща в себе си не само всички духовни традиции, но и всички нива на съзнанието.

Един пример, от който би могло да стане по-ясно и понятно отношението на основните системи във Веданта към абсолютната Истина, е този за вълните и океана. Ако отделните индивидуални съзнания (т.е. въплътените души, или джива) бъдат сравнени с безчетните вълни в океана, а безкрайният Брахман – с неговата безбрежна шир, то тогава според Двайта веданта, вълните биха били завинаги нещо напълно отделни от океана; във Вишищ‘адвайта те биха били разглеждани като части от него; в Адвайта биха били смятани само за негово привидно проявление; а в Нео-веданта биха били приемани за едно цяло с океана по същността си и за негови относително реални проявления. 

От горното сравнение се вижда, че тези системи представляват различни гледни точки към една и съща Реалност.

Един от основните интерпретатори на тази философия в наше време, който за първи път я донася и разпространява в големи мащаби на Запад, е Свами Вивекананда (1863 – 1902). Самият той е духовно просветлена личност и се смята за един от най-големите светци на съвременна Индия. В неговите произведения и учения вековната индийска философска система, обхващаща необятно количество от писания и трактати, е поднесена на съвременния човек в един синтезиран вид, на достъпен и вдъхновяващ език. Ето какво казва той за Веданта: