Веданта. Песента на Безкрайната душа. Предговор и въведение

Предговор

Шри Рамакришна казва: „В света съществуват много религии. Колкото религии, толкова и пътища (към Бог). Но всеки смята, че единствено неговата религия е правилна, че само неговият часовник е верен. Дори всички часовници да грешат ‒ слънцето се движи винаги правилно. Човек трябва да сверява часовника си с него.“

Слънцето в това сравнение са откровенията на пророците и мистическият опит на светците във всяка една религия и духовна традиция. Въпреки че тези откровения може и да са различни ‒ в зависимост от епохата, географското положение, обществото и неговите потребности ‒ те никога не си противоречат. Именно в светлината на този директен духовен опит трябва да бъдат тълкувани всички духовни истини, факти и явления. От друга страна, разумът и духовната интуиция на човека в тяхното пречистено състояние са инструментите, които трябва да бъдат използвани във всяко едно изследване и анализ в духовния живот. Както казва Свами Вивекананда, истинската религия и духовността са отвъд разума, но те винаги трябва да се базират на здравия разум и никога да не му противоречат.

Днес има многобройни издания на автори, работещи в духовната сфера ‒ психолози, антрополози, духовни учители, учени в Писанията на различните духовни традиции, богослови, свещеници, социални работници и др. Въпреки че много от техните трудове може и да са полезни за публиката и за всеки, който се опитва да надзърне в духовния свят, човек сякаш винаги забравя, че единственият критерий, по който може да се съди дали дадена идея, твърдение или теория в жанра на духовната литература е факт и безспорна истина, е следният: директният духовен опит и реализацията на автора. Достигнал ли е авторът на думите, които четем, духовно просветление? Достигнал ли е до трансценденталното състояние на неизменно блаженство, което е отвъд времето, пространството и ума, отвъд живота и смъртта? Ако отговорът е „да“ и ако неговият духовен опит е в съгласие със свещените Писания на неговата духовна традиция, ако той може да бъде тълкуван в тяхната светлина ‒ а също и в светлината на Писанията на другите големи духовни традиции ‒ единствено тогава можем да приемаме думите му като безусловна истина и да се опитваме да следваме неговите духовни учения.

Днес научното и технологичното ниво на развитие на човечеството е достигнало до такова ниво, че съвременният аналитичен ум повече не може да остане задоволен с древните, примитивни обяснения за произхода на вселената и човека, за човешката душа и абсолютната Реалност, Бог. Свещените Писания на всяка една от световните религии са резултат от откровения, получени и записани в дълбока древност, в различни периоди от човешката история. От древността до наше време всички свещени текстове са били преписвани, превеждани и издавани стотици и може би хиляди пъти, като с всеки един такъв препис или превод се е губела частица от автентичността на тези книги. Това се дължи отчасти на неспособността определени термини и понятия да бъдат преведени на чужд език и отчасти на ограниченото разбиране на преводачите и преписвачите ‒ нещо нормално, тъй като по всяка вероятност само малка част от тях са били достигнали до директен духовен опит и реализация. Тук отново могат да ни дойдат на помощ разумът и интуицията в тяхното пречистено състояние. Шри Рамакришна прави следното метафорично сравнение: Писанията могат да бъдат уподобени на смесица от зрънца пясък и захар. Човек трябва да бъде като мравката и да отсява захарните зрънца от пясъка. С други думи, човек трябва да се научи да отсява несъществените части от Писанията, както и винаги да помни, че тези учения са били преподавани в определени минали периоди от човешката история в определени общества, и затова може би не всички от тях са напълно приложими в настоящето и в нашето общество. В този процес, освен със своята духовна интуиция и разум, той би трябвало да си служи и опирайки се на мистическия опит и учения на онези велики светци и учители ‒ голяма част от които са живели в близкото минало ‒ чийто живот и слова са били сравнително по-точно документирани по отношение на древните свещени текстове.

И така, научният и аналитичен съвременен ум повече не може да остане удовлетворен от древните, примитивни тълкувания на духовните истини. Въпреки това, религиите настояват, че техните последователи трябва просто „да вярват“ и да не прибягват до разума, тъй като той често е слаб и ограничен, докато духовните истини идват от измерение, което се намира отвъд разума. Не би могло да се отрече, че това е сериозен аргумент. Той се състои от две части: първо, от твърдението, че човешкият разум е слаб и ограничен и, второ, от факта, че духовните истини достигат до нас от големи висини или от място, недостъпно за разума. По отношение на първата част може да се каже, че действително е трудно, особено в наше време, когато всеки един много лесно може да достигне до ученията на всяка една духовна традиция по света ‒ независимо дали тя е автентична, или не, дали е утвърдена с времето религия, или е новосъздадена секта ‒ действително е трудно да бъде отсята истината чрез силата на разума. Още повече, знаем, че умът на съвременния човек често е обременен с множество грижи и безпокойство и е разсеян в различни посоки. Освен това, по-голямата част от хората сякаш не са развили навика на задълбочено логическо мислене и лесно могат да бъдат подведени от всяка привидна „истина“. И все пак, това не е причина да се откажем от използването на здравия разум в религията. По-скоро всеки един би трябвало да се опита да развие способността на задълбоченото размишление и правилно разграничение.

По думите на Свами Вивекананда: „… Съвременният човек знае в сърцето си, каквото и да говори пред хората, че не е способен повече да „вярва“. Да вярва в определени неща, защото някое организирано тяло от свещеници му казва да вярва, да вярва, защото някакви истини са били написани в определени книги; да вярва, защото на неговите близки се харесва той да вярва – съвременният човек знае, че това е невъзможно за него. Има, разбира се, много хора, които сякаш приемат така наречената популярна вяра, но знаем също така, че те не мислят в действителност. Тяхната идея за вяра може по-скоро да бъде определена като „немислещо безгрижие“.

На всичко това противниците на използването на разума в религията биха могли да отговорят: „Разумът е слаб по самата си същност, той е ненадежден и ограничен. Каквото и да прави човек, не може да достигне до Божествените истини чрез него. Дори един гениален ум не би могъл да го направи.“ Това твърдение не може да бъде отречено. И все пак, разумът е един от принципите на творението, той е част ‒ макар ограничена и обусловена ‒ от абсолютната Истина, която е Бог. Дори и човек да не може да достигне до духовно просветление единствено чрез разума, все пак, той може да му бъде от голяма помощ в духовния път. Чрез разума до голяма степен може да бъде обяснена вселената ‒ физическа, умствена и духовна ‒ дори и тези обяснения да остават частични в повечето случаи. Тук стигаме до втората част от аргумента против следването на разума в религията: Духовните истини идват от измерение, което е отвъд този свят и човешкия ум.

И въпреки това, тези истини могат да бъдат обяснени чрез разума. За това свидетелстват великите учения на Христос, Буда, Кришна; на Шанкара, Чайтаня, Рамакришна ‒ ученията на всяко едно Божие въплъщение (аватар) или пророк, а също и тези на безчетните светци във всяка религия. Проблемът, както беше казано по-горе, е, че тези велики духовни учения с течение на времето и поради различни други причини са били примесени ‒ ако използваме сравнението на Шри Рамакришна ‒ със зрънца пясък или със зрънца от неясноти, неразбиране и ограничено тълкуване. Голяма част от тях са били дадени на сравнително прост и понякога примитивен език, за да могат да отговорят на нуждите на времето. Но това в никакъв случай не означава, че те противоречат на разума.

Би могъл да бъде приведен и друг аргумент против надеждността на разума. Знаем, че съвременната наука и по-точно квантовата физика е достигнала до такова ниво, че за разума става все по-трудно да обясни нейните последни открития. Там вече се говори не за факти, а за вероятности, потенциални възможности, за относителност на проявлението и т.н. Виждаме, че границите на разума сякаш се размиват и науката като че ли излиза отвъд него. Много от съвременните физици са принудени да допуснат съществуването на едно универсално Съзнание ‒ което е и Бог или безформеният Абсолют в религията на Упанишадите ‒ без съществуването на което не биха могли да обяснят последните научни открития. Но въпреки всичко, няма как да се отрече, че достигането до това ниво в науката не би било възможно без предшестващите го векове на развитие ‒ развитие, което се е базирало на законите и принципите на разума.

И все пак, може би е дошъл моментът човекът да излезе отвъд разума. Но това трябва да стане чрез самия него ‒ да бъдат разрушени бариерите на разума, стъпвайки на него като основа.

Поради всички тези причини можем да стигнем до заключението, че разумът ‒ заедно с практикуването на моралните и духовни ценности, утвърдени от духовните традиции, заедно с неотклонната духовна практика и горещия стремеж към вечната Истина, намираща се отвъд този илюзорен свят ‒ е един от основните инструменти на човека, с които той може да си служи, за да достигне до абсолютната Реалност, която е Бог.

Ученията и беседите на Свами Вивекананда са резултат от неговия директен духовен опит. От биографията му можем да узнаем, че той е преживял най-висшето духовно просветление, наречено нирвикалпа самадхи, няколко пъти в живота си. Според индуистките Писания това е най-висшето състояние на просветление, до което човек може изобщо да достигне. В него индивидуалният аз, или индивидуалната душа, постига пълно сливане с абсолютното Съзнание, което е отвъд времето, пространството и причинността. Веднъж достигнали до това състояние, обикновените души повече не могат да се завърнат на относителното ниво и отхвърлят тялото си, постигайки освобождение. Да слязат обратно долу са способни единствено онези велики души, които имат специалната мисия да учат човечеството на духовните истини и да го водят по пътя към духовното освобождение.

Свами Вивекананда е първият, който донася и разпространява Веданта на Запад ‒ философската система на Индия, чиито основни принципи са Божествената същност на човешката душа и абсолютното единство на вселената. Може да се каже, че неговите учения представляват една съвременна интерпретация на Веданта и Упанишадите, а също и едно голямо обобщение на индуизма с неговите многобройни философски школи и системи, представени на съвременния човек на един ясен, общодостъпен и логичен език. Лекциите му са вдъхновяващи, а идеите, които той изразява, се леят в потоци от красноречие и имат способността да пробуждат човешката душа. Същевременно те са приложими на практика в ежедневния живот на всеки човек. Те вливат живот и нови сили във всяка духовна традиция, до която се докоснат, и дават „духовни очи“ за истините в духовния свят на всеки, у когото се е пробудил стремежът към непреходната Истина, лежаща отвъд света на мимолетните проявления.

Въведение

Кратка биография на Свами Вивекананда

Свами Вивекананда, известен в предмонашеския си живот като Нарендранатх Датта, бил роден в заможно семейство в Калкута на 12 януари 1863 г. Неговият баща Вишванантх Датта бил преуспял адвокат с разностранни интереси, а майка му Бхуванешвари Деви притежавала дълбока религиозна отдаденост, силен характер, както и много други добродетели. Нарендра бил развито за възрастта си дете и ярко се отличавал с музикалния си талант, спортните си умения и способностите си в учението. По времето, когато се дипломирал в Калкутския университет, той вече притежавал обширни познания в различни области, особено в западната философия и история. Роден с йогистки темперамент, още от малък той практикувал медитация. За известно време бил свързан с движението на Брахмо Самадж.

На прага на младостта Нарендра трябвало да премине през период на духовна криза, когато бил обхванат от съмнения за съществуването на Бог. По това време той за първи път чул за Шри Рамакришна от един от своите английски преподаватели в колежа. Един ден през ноември 1881 г. Нарендра отишъл да се срещне с Шри Рамакришна, който живеел в храма на Кали в Дакшинешвар. Той директно му задал въпроса, който по-рано бил отправил към неколцина други, но без да получи задоволителен отговор: „Господине, виждали ли сте Бог?“ Без момент колебание Шри Рамакришна отговорил: „Да, виждал съм Го. Виждам Го толкова ясно, колкото и теб, дори повече.“ 

Освен че разсеял съмненията на Нарендра, Шри Рамакришна го спечелил с чистата си безкористна любов. Така започнали взаимоотношенията между гуру и ученик, които били уникални в историята на духовните учители. Нарендра станал чест посетител в Дакшинешвар и под ръководството на своя учител постигнал голям прогрес в духовността. Там той срещнал и няколко млади момчета, които били предани на Шри Рамакришна, и с които станал близък приятел.

След няколко години се случили две събития, които поставили Нарендра в много затруднено положение. Едното било смъртта на баща му през 1884 г. Това оставило семейството без никакви средства. Нарендра трябвало да поеме цялата тежест от издръжката на семейството върху себе си ‒ трябвало да осигури прехрана за своите майка, братя и сестри. Другото събитие било болестта на Шри Рамакришна, на когото била поставена диагнозата рак на гърлото. През септември 1885 г. Шри Рамакришна бил преместен в една къща в Шямпукур, а няколко месеца след това ‒ в наета къща в Косипур. На тези две места младите ученици се грижели за своя учител с голяма любов и преданост. Въпреки бедността в дома му и факта, че не успял да си намери работа, Нарендра се присъединил към групата и станал неин лидер.

Шри Рамакришна вдъхновил младите хора за живот на духовна отреченост и взаимна братска любов. Един ден той им раздал оранжеви монашески одежди и ги пратил да изпросят храната си[1]. По този начин той сам поставил основите на едно ново монашеско братство. Освен това дал на Нарендра ясни указания за формирането на новия монашески орден. В ранните часове на 16 август 1886 г. Шри Рамакришна оставил своето физическо тяло.

Малко след това петнадесет от неговите млади ученици (друг един се присъединил към тях по-късно) заживели заедно в една полуразрушена сграда в Баранагор в Северна Калкута. Под водачеството на Нарендра те образували монашеско братство и през 1887 г. официално приели монашеските обети заедно с новите си духовни имена. Нарендра станал Свами Вивекананда[2].

След установяването на новия монашески орден Вивекананда чул вътрешния повик за една по-велика мисия в своя живот. Докато повечето от последователите на Шри Рамакришна мислели за своя учител във връзка със своя собствен живот, Вивекананда осъзнавал, че неговата велика личност ще има голямо значение в духовния живот на цяла Индия, както и в този на останалия свят. Какво точно е посланието на Шри Рамакришна към съвременния свят и, в частност, към Индия? Този въпрос и съзнанието за неговата нарастваща вътрешна сила подтикнали Свами Вивекананда да тръгне сам по света. И така, в средата на 1890 г. след като получил благословията на Шри Сарада Деви, духовната съпруга на Шри Рамакришна (по-късно позната като Святата Майка), Вивекананда напуснал Баранагор Матх и предприел дълго пътуване в изследване и откриване на своята страна.

По време на своите пътувания из страната Свами Вивекананда бил дълбоко разтърсен от ужасяващата бедност и изостаналост на хората. Той бил първият духовен учител в Индия, който осъзнал и открито заявил, че истинската причина за падението на Индия е пренебрежението към народните маси и изоставянето им на произвола на съдбата. Най-наложителната потребност според него била да се осигури храна и други продукти от първа необходимост за гладните милиони. Затова те трябвало да бъдат научени на новите методи в земеделието и селското стопанство. Вивекананда стигнал до същината на проблема за бедността в Индия ‒ което било убягнало от вниманието на социалните реформатори по това време. Поради вековното потисничество потъпкваните маси били изгубили вяра в своята способност да подобрят състоянието си и да променят участта си. На първо място, те имали нужда да им се вдъхне кураж и вяра в себе си. Нуждаели се от животодаряващо и вдъхновяващо послание. Свами Вивекананда знаел, че такова послание е древната доктрина за Атман, която учи на потенциалната божественост на душата. Тази доктрина е проповядвана от Веданта ‒ древната духовно-философска система от Индия. Той открил, че въпреки бедността масите се придържали здраво към религията. Същевременно, обаче, те никога не били учени на животворните и възвишени принципи на Веданта и на това, как те могат да бъдат приложени в практическия живот.

Затова хората се нуждаели от два вида познание ‒ материалното ‒ за да подобрят икономическото си състояние, и духовното ‒ което да им вдъхне вяра в себе си и да засили чувството им за морал. Следващият въпрос, който Свами Вивекананда си задавал, бил: Как трябва да бъдат разпространявани тези два вида познание сред масите? Отговорът, до който той достигнал, бил следният: Чрез образованието.

Едно нещо станало ясно на Свами Вивекананда: За да се осъществят идеите за разпространение на образованието и издигане на бедните маси, както и за подобряване на състоянието на жените, била нужна ефикасна организация от посветени хора. По-късно самият той казва, че неговото желание било да пусне в действие „един механизъм, който ще доведе най-възвишените идеи до прага дори на най-бедните и нисшите“. Няколко години по-късно Свами Вивекананда основал Рамакришна мисията, която трябвало да послужи за такъв механизъм.

Докато тези идеи се оформяли в ума му по време на неговите странствания, Свами Вивекананда чул за Световния парламент на религиите, който щял да се състои в Чикаго през 1893 г. Неговите приятели и последователи в Индия искали той да присъства на него. Вивекананда също чувствал, че тази трибуна би му предоставила най-добрата възможност, за да изрази посланието на своя учител към света. И така, той решил да замине за Америка. Свами Вивекананда предприел това пътуване и поради още една причина ‒ за да потърси финансова помощ за реализирането на идеите си за издигане на масите.

Същевременно той чувствал вътрешната потребност да придобие истинска увереност и да почувства божествения повик по отношение на тази своя мисия. Това вдъхновение получил, докато седял в дълбока медитация на скалистия остров на Канякумари (н. Коморин, най-южната точка на Индия). Със средствата, събрани от неговите ченнайски последователи[3] и от раджата на Кхетри, на 31 май 1893 г. Свами Вивекананда отпътувал за Америка от Мумбай (Бомбай).

Неговите речи на Световния парламент на религиите го направили известен като „оратор по право, дадено му от Бог“ и „посланика на индийската мъдрост в Западния свят“. След Парламента той прекарал около три и половина години, изнасяйки лекции предимно в източните части на САЩ, а също и в Лондон, където разпространявал идеите на Веданта ‒ универсалната философия и религия на Упанишадите, възникнала преди хиляди години в Индия. Западната аудитория научила нещо ново от неговите речи: сектантството, тесногръдието, суеверието и нетолерантността били пометени, за да направят място на хармонията между всички религии. Това било едно завладяващо послание, подбудено от добра воля и братска любов.

„Свами Вивекананда проявяваше малко търпение към идеята за първородния грях, толкова често повтаряна на Запада“, пише Корнелиус Хейджблом (по-късно Свами Атулананда). „Защо толкова много се занимавате с греха?“ възкликваше той. „Вие сте наследници на безсмъртното Блаженство! Ние, индусите, отказваме да ви наричаме грешници. Вие сте деца на Бог.“ На своята западна публика Вивекананда дава следното определение за религията: „Трябва да помните, че религията се състои не в приказки, доктрини или книги, а в реализация.“ „Старите религии са казали, че е атеист този, който не вярва в Бог. Новата религия казва, че е атеист този, който не вярва в себе си.“ „Религията е идеята, която превръща звяра в човек, а човека ‒ в Бог… Премахнете религията от човешкото общество и какво ще остане? Само гора от зверове. Чувственото удоволствие не е целта на човечеството. Мъдростта е смисълът на живота.“

Най-висшата цел на живота според Свами Вивекананда е да бъде проявена Божествеността, която е присъща на всички същества. Как човек може да постигне това? Той описва четири пътища за това или йоги: Карма йога, пътя на безкористното действие; Бхакти йога, пътя на религиозната отдаденост и любов към Бог; Джнана йога, пътя на познанието и Раджа йога, пътя на медитацията. Тези пътища помагат на хората да постигнат единение с Бог. Така те преодоляват всички слабости и проблеми в своя живот и достигат върховно блаженство и свобода.

Свами Вивекананда се завърнал в Индия през януари 1897 г. В отговор на възторженото посрещане, което получил навсякъде, той изнесъл поредица от лекции в различни части на Индия, което породило голямо вълнение в цялата страна. Чрез своите вдъхновяващи, дълбоки и значими речи Свами Вивекананда се опитал да пробуди духовното съзнание на хората и гордостта от тяхното културно наследство; да допринесе за сплотяването на индуизма, изтъквайки общата основа на всички негови духовни учения; да фокусира вниманието на образованите хора върху състоянието на потисканите маси; да изложи и обясни идеите си за тяхното издигане чрез прилагането на принципите на Веданта на практика.

Скоро след като се върнал в Калкута, на 1 май 1897 г. Свами Вивекананда основал една уникална за Индия организация ‒ Мисията Рамакришна, посредством която монасите и хората от света трябвало сплотено да се заемат с разпространението на Веданта в практическия живот, а също и с различни форми на служене на обществото, като създаването на болници, училища, колежи, домове, центрове за селскостопанско развитие; с масово подпомагане и възстановителни дейности в помощ на жертви от земетресения, циклони и други бедствия в различни части на Индия.

В началото на 1898 г. Свами Вивекананда се сдобил с голям парцел земя на западния бряг на Ганг в местност, наречена Белур. Неговата цел била да се намери постоянно място за манастира и монашеския орден, основан в Баранагор. След две години това място било регистрирано като Рамакришна Матх или Рамакришна Ордена. Тук Свами Вивекананда въвел нов, универсален модел на монашески живот, като адаптирал древните монашески идеали към съвременните условия на живот. Този модел отдавал еднакво значение както на личното духовно просветление, така и на служенето на обществото. Рамакришна Орденът е отворен към всички хора, независимо от различията в тяхната религия, раса или класа.

Много хора на Запад били повлияни от живота и посланието на Свами Вивекананда. Някои от тях станали негови ученици и верни приятели. Престоят му в Америка поставил началото на няколко центрове по Веданта[4]. Сред западните ученици на Свами Вивекананда специално внимание заслужават Маргарет Ноубъл (по-късно известна като сестра Ниведита), Кап. и мисис Севие, Джоузефин Маклиъд и Сара Оле Бул. Сестра Ниведита посветила живота си на образованието на момичета в Калкута. Свами Вивекананда имал и много ученици в Индия, някои от които постъпили в Рамакришна Ордена и станали монаси (саннясини).

През юни 1899 г. Свами Вивекананда отива отново на Запад, този път прекарвайки по-голямата част от времето си по Западното крайбрежие на САЩ. След като изнася много лекции там, той се връща в Белур Матх през декември 1900 г. Останалата част от живота си прекарва в Индия, като вдъхновява и напътства много хора ‒ монаси и миряни. Непрестанната работа, изнасянето на многобройни лекции, беседи и разговори, духовното ръководство на многобройните ученици ‒ всичко това, извършвано с пълно себеотрицание и всеотдайност, оказало влияние на здравето му. То постепенно се влошавало, докато накрая дошла нощта на 4 юли 1902 г. Преди да навлезе в махасамадхи[5], той написал следното на един от своите западни ученици: „Може би скоро ще сметна за добре да изляза от тялото и да го захвърля като износена дреха. Но няма да спра да работя. Ще вдъхновявам хората навсякъде, докато целият свят не узнае, че е едно с Бог.“

---