Веданта. Песента на Безкрайната душа

Свободната душа

(Беседата е изнесена в Ню Йорк, 1896 г.)

Анализът на философията на Самкхя завършва с дуалността на битието, състоящо се от два принципа: на Природата и на душата. Съществуват безброй много души, които, понеже са несъставни и прости, не могат да умрат, и поради това трябва да са отделни от природата. Природата е изменчива по същността си и всички феномени са нейни проявления. Според Самкхя Душата е неактивна. Тя е проста по същността си. Природата е тази, която създава всички феномени и явления за освобождението на душата. Освобождението се състои в осъзнаването, че душата не е природата. Същевременно виждаме, че Самкхя по необходимост трябва да приеме вездесъщието на всяка душа. Душата е проста и неразложима и не може да бъде ограничена. Ограничението идва с времето, пространството или причинността. Тъй като душата е изцяло извън тях, тя не може да има никакво ограничение. За да съществува такова, обектът трябва да се намира в пространството, което значи в тяло. Това, което е тяло, трябва да бъде в Природата. Ако душата имаше форма, тогава тя би била част от Природата. От това следва, че душата е безформена. За онова, което е безформено, не може да се каже че съществува тук, там или някъде другаде. То трябва да е вездесъщо и да пребивава навсякъде. Философията на Самкхя не стига по-далеч.

Според последователите на философията на Веданта това заключение не е съвършен анализ. Ако принципът на Природата беше абсолютен, както и този на душата, то тогава би имало два абсолюта и всички аргументи, приложени към душата, за да докажат, че тя е вездесъща, биха могли да бъдат приложени и към Природата. В такъв случай тя също би била отвъд времето, пространството и причинността. В резултат на това, тя също би била неизменна и в проявлението не биха съществували промени. Тук виждаме трудността от съществуването на два абсолюта ‒ едно невъзможно състояние на нещата.

Какво е решението, предложено от ведантина? Неговият отговор е, както твърдят и поддръжниците на Самкхя, че в такъв случай би било нужно някакво съзнателно Същество като движеща сила, което подбужда ума да мисли и Природата да действа. Това се налага като необходимост, понеже Природата във всички нейни модификации ‒ като се започне от грубата материя и се стигне до космическия Разум, махат ‒ е изцяло несъзнателна. Ведантинът казва, че това Същество, което стои в основата на цялата вселена, е онзи, когото ние наричаме Бог, и че вселената не е различна от Него. Самият Той е станал тази вселена. Той е не само инструменталната причина за вселената, но също така и материалната. Причината никога не е различна от следствието. Следствието представлява само причината, повторена в различна форма. Виждаме това всеки ден. И така, това Същество е причината за Природата. Всички форми и фази на Веданта, независимо дали са дуалистични, тези на монизма с качества, или на чистия монизъм на първо място заемат позицията, че Бог е не само инструменталната причина за вселената или Създателят, но също така и материалната причина, или че Той Сам е станал вселената и всичко, което съществува, е Той.

Втората крачка, която прави Веданта е, че всяка душа е също част от Бог (както и Природата) ‒ една искра от Безкрайния огън. „Както от големия огън излитат милиони искри, така и от онзи, Древния, са излезли всички тези души.“ Дотук добре, но това все още не ни удовлетворява. Какво се има предвид под част от Безкрайността? Безкрайността е неделима. Не може да съществуват нейни части. Абсолютът не може да бъде разделен. Тогава какво означават тези искри, излизащи от Него? Адвайтинът или монистът разрешава проблема, като заявява, че в действителност не съществуват части. Всяка душа е не част от Безкрайността, а самият безкраен Брахман. Как биха могли да съществуват много души?

Както слънцето, което се отразява в милиони малки капчици вода, изглежда като милиони слънца ‒ всяка капчица, представлявайки един миниатюрен негов образ ‒ така и всички тези души са само отражения и не са истински. Те не са истинският „Аз“, Богът на вселената ‒ единственото и неделимо Същество. Всички тези малки различни същества ‒ хора, животни и така нататък ‒ са само отражения и не са истински. Те са просто илюзорни отражения на Бог в природата. Има само едно безкрайно Същество в тази вселена и То само изглежда като теб и мен. Но тази привидност от различия е, в крайна сметка, просто една илюзия. Бог никога не е бил разделян, а само изглежда такъв. Това привидно разграничение е причинено от факта, че гледаме на Него през мрежата на времето, пространството и причинността. Гледайки към Него през тази мрежа, аз Го виждам като физическия свят. Поглеждайки Го от малко по-високо ниво, но все пак през същата мрежа, аз Го виждам като животно; от още малко по-високо ниво – като човек; от още по-високо – като Бог. И все пак, Той е единственото безкрайно Същество на вселената, което сме и ние. Аз съм Това и ти си Това. Не част от Него, а цялото. „Той е вечният Субект, който стои зад всички феномени.“ Той е едновременно и субектът, и обектът, Той е аз и Той е ти. Какво означава това? Как да познаем Познаващия? Познаващият не може да познае сам себе си. Аз виждам всичко наоколо, но не мога да видя себе си. Аз-ът, Субектът, Познаващият, Богът на всички, истинското Същество, е причината да можем да виждаме цялата тази вселена, но е невъзможно за Него да познае Себе си. Освен чрез отражение. Не можеш да видиш собственото си лице, освен в огледало. По същия начин Аз-ът не може да види Своята собствена природа, докато тя не бъде отразена. Ето защо цялата тази вселена представлява Аз-ът, който се опитва да реализира Себе си.

Най-нисше ниво това отражение идва от протоплазмата, после от растенията, след това от животните и така нататък ‒ от все по-добри и по-добри отразители ‒ докато не се стигне до най-добрия отразител, съвършения човек. Така и онзи, който иска да види лицето си, поглежда първо в малка локва и вижда само контурите му; след това отива до езерце с чиста вода и вижда по-добър образ; после намира парче лъскав метал и получава още по-добро отражение; и накрая взема огледало, в което вижда себе си отразен такъв, какъвто е. Затова съвършеният човек е най-висшето отражение на това Същество, което е едновременно и субектът, и обектът. Сега разбирате защо в човека съществува инстинктът да боготвори всяко нещо и защо съвършеният човек е почитан като Бог във всяка страна. Можете да говорите каквото щете, но това са хората, които наистина трябва да бъдат боготворени. Ето защо всички боготворят Божиите въплъщения като Христос и Буда. Те са най-съвършените проявления на вечния Аз. Те са много по-извисени от всички идеи за Бог, които ние с вас някога бихме могли да имаме.

Един съвършен човек е много по-възвишен от нашите понятия и разбирания. В него окръжността става пълна. Субектът и обектът стават едно. Всички заблуди са го напуснали и на тяхно място е дошла реализацията, че той винаги е бил това съвършено Същество. Защо тогава го е имало робството? Как е възможно съвършеното Същество да е деградирало и да е станало несъвършено? Как е възможно свободният да е станал обвързан? Адвайтинът казва, че той никога не е бил обвързан, а винаги е бил свободен.

Облаци с различни цветове се появяват в небето. Те остават за миг и след това отминават. Но синята небесна шир е вечно там. Небето никога не се променя. Така и вие сте винаги и вечно съвършени. Нищо никога не променя вашата природа. Всички тези идеи, аз съм несъвършен, аз съм мъж или жена или грешник, аз съм умът, аз имам мисъл, аз размишлявам – всички са халюцинации. Ти никога не мислиш, ти никога не си имал тяло. Ти никога не си бил несъвършен. Ти си блаженият Господ на тази вселена, единственият всесилен Владетел на всичко, което е и което някога ще бъде, единственият могъщ господар на тези слънца, луни, звезди, земи, планети и всички малки частици в нашата вселена. Чрез теб слънцето свети и звездите сипят своя блясък, а земята става красива. Чрез твоето блаженство те всички обичат и са привлечени един към друг. Ти си във всичко и ти си всичко. Кого да избягваш и кого да търсиш? Ти си всичко във всичко. Когато това познание дойде, заблудата мигновено изчезва.

Веднъж пътувах през пустинята в Индия. Пътувах повече от месец и непрестанно виждах най-прекрасни пейзажи около себе си ‒ красиви езера и други неща. Един ден бях много жаден и поисках да пия вода от едно от тези езера; но когато се приближих до него, то изчезна. Мигновено в ума ми като удар се стовари идеята, че това е един от миражите, за които бях чел цял живот. Осъзнах го, засмях се на глупостта си и разбрах, че през последния месец всички красиви гледки и езера, които бях видял, са същият този мираж, само че аз не съм се досещал. На следващата сутрин отново тръгнах по своя път. Езерото и пейзажът си бяха там, но с тях мигновено изникна идеята: „Това е мираж.“ Веднъж разпознат, той беше изгубил своята илюзорна сила.

Така и тази илюзия за вселената ще бъде разрушена някой ден. Всичко това ще изчезне, ще се стопи. Това е реализацията. Философията не е шега и не е просто приказки. Тя трябва да бъде осъзната. Това тяло ще изчезне, тази земя и всичко останало ще изчезне, идеята, че аз съм тялото и умът ще си отиде за известно време или ако карма[1] е свършила, тя също ще изчезне завинаги, за да не се завърне никога повече. Понякога грънчарското колело продължава да се върти по инерция, след като грънчарят е свършил с направата на своя съд. По същия начин, ако част от карма остане, тялото ще продължи да живее за известно време, дори и илюзията за човек да е изчезнала напълно. Той ще се върне отново в този свят, мъжете и жените, животните също ще се върнат, така както миражът се връща на следващия ден, но вече не със същата сила. Заедно с него ще дойде и идеята „Вече познавам природата му“ и той няма повече да поражда нито робство и болка, нито мъка и нещастие. Щом дойде някакво нещастие, умът ще бъде способен да си каже: „Знам, че ти си само халюцинация.“ Когато човек е достигнал до това ниво, той се нарича дживанмукта, освободен приживе – още в това тяло. Целта и смисълът на живота за джнана йогина е той да стане дживанмукта, свободен приживе.

Дживанмукта е този, който може да живее в света без привързаност. Той е като лотосовия цвят, който расте във водата, но когото водата никога не мокри. Той е най-висш сред човешките същества ‒ дори повече, най-висш сред всички същества, защото е реализирал своята идентичност с Абсолюта и е осъзнал, че е едно с Бог. Докато вярвате, че сте дори съвсем малко различни от Бог, ще изпитвате страх, но щом осъзнаете, че сте Той и че между вас и Него няма абсолютно никаква разлика ‒ че вие сте Той и сте всичко в Него и изцяло Него – тогава страхът изчезва напълно. „Тогава кой кого вижда? Кой кого боготвори? Където някой вижда другиго, където някой говори на друг, където някой чува другиго, това е малко. Където никой не вижда никого, където никой не говори на никого, където никой не чува никого, това е най-висшето и най-великото, това е Брахман.“ Бидейки Това, ти си винаги Това. Какво би станало със света тогава? Какво добро бихме сторили на света? Такива въпроси не възникват. „Какво ще стане с моя сладкиш, ако порасна?“, пита бебето! „Какво ще стане с моите мраморни статуетки, когато порасна? Няма да пораствам“, казва момчето! „Какво ще стане с моите кукли, ако порасна?“, пита малкото дете! Такъв е въпросът и по отношение на този свят ‒ той няма реалност в миналото, настоящето или бъдещето. Ако познаем Атман[2] такъв, какъвто е, ако разберем, че не съществува нищо друго, освен Него, че всичко останало е само един сън, който няма реалност в действителността ‒ тогава този свят с неговата бедност и нещастия, с неговите злини или добрини ще спре да съществува и да ни тревожи. А ако те не съществуват, за какво и защо трябва да се притесняваме? На това учат джнана-йогините. Затова, осмели се да бъдеш свободен, реши се да вървиш натам, накъдето те води мисълта ти, и се осмели да живееш живота си според това. Много е трудно да достигнеш джнана, тя е за най-храбрите и безстрашните, които биха посмели да строшат всички идоли, не само интелектуалните, но и тези на сетивата. Това тяло не е „Аз-ът“ ‒ то трябва да си замине. Но от тези учения могат да се породят и всякакви странни идеи. Някой може да каже: „Аз не съм тялото, затова моето главоболие трябва да изчезне.“ Но, ако аз не съм тялото, къде изобщо е главоболието? Нека хиляди главоболия и хиляди тела дойдат и си заминат. Какво значение има това за мен? Аз нямам нито раждане, нито смърт. Никога не съм имал баща и майка. Врагове и приятели нямам никакви, защото аз съм всички тях. Аз съм единственият си приятел, Аз съм единственият си враг. Аз съм Битие-съзнание-блаженство Абсолютът. Аз съм Той, Аз съм Той. Ако в хиляди тела страдам от треска или други болести – в милиони други съм здрав. Ако в хиляди тела гладувам – в хиляди други пирувам. Ако в хиляди тела страдам от нещастия – пак в хиляди други съм щастлив. Кой кого да обвинява, кой кого да хвали? Кой кого да търси, кой кого да отбягва? Аз не търся никого, не избягвам никого, защото Аз съм цялата вселена. Хваля себе си, обвинявам себе си, страдам заради себе си, щастлив съм по своя воля ‒ Аз съм свободен. Това е джнанинът: смел и безстрашен. Нека цялата вселена се сгромоляса. Той се усмихва и казва, че тя никога не е съществувала, че е била само халюцинация. Той вижда вселената да се разпада на парчета. Но къде е била тя?! Затова, къде да отиде?!

Преди да преминем към практическата част, ще разгледаме още един интелектуален въпрос. Дотук логиката е абсолютно необорима. Ако човек разсъди, ще стигне до едно-единствено заключение, че има само едно Битие и не съществува нищо друго. Не остава друг път за рационалното човечество, освен да приеме това гледище. Но продължава да стои въпросът, как става така, че безкрайното, вечно съвършено, вечно блажено и абсолютно Битие-съзнание-блаженство е попаднало в тези ограничения? Един въпрос, който е бил задаван навсякъде по света. В най-широко разпространения си вид той приема следната форма: „Как се е появил грехът?“ Това е неговата най-примитивна и сетивна форма. Другата му форма е най-философската; но отговорът е един и същ. Той е бил задаван на различни нива и по различни начини, но в по-нисшата си форма не намира отговор, защото историите за ябълките, змиите и жените не ни дават задоволително обяснение на нещата. На това ниво въпросът е детински – такъв е и отговорът. Но той е бил зададен на много по-възвишено ниво: „Как се е появила илюзията?“ И отговорът е много добър. А отговорът е, че не можем да очакваме отговор на невъзможен въпрос. Въпросът е смислово невъзможен. Не можете да го задавате. Защо? Защото, за да го зададете, трябва да попитате първо следното: Какво е съвършенството? Съвършено е онова, което е отвъд времето, пространството и причинността. Значи, питате как съвършеното е станало несъвършено. На логически език въпросът би могъл да бъде зададен по следния начин: „Как това, което е отвъд причинността, е станало обусловено?“ Но така си противоречите. Първо допускате, че то е отвъд причинно-следствената връзка, а след това питате кое го причинява. Този въпрос може да бъде зададен единствено в пределите на причинността и относителността. Докъдето се простират времето, пространството и причинността ‒ в тези граници може да бъде задаван и той. Да се задава отвъд тях би било безсмислица, защото там той е нелогичен. От друга страна, във времето, пространството и причинността никога не може да бъде отговорено на него. Какъв е отговорът, който лежи отвъд тези предели, може да стане известно единствено ако ние сме ги преминали и надраснали. Затова мъдрите го оставят настрана. Когато човек е болен, той не започва да настоява, че трябва да научи защо и как се е разболял, а се заема да излекува болестта си.

Този въпрос е задаван и по друг начин, от една по-практична гледна точка: Кое е създало тази заблуда? Може ли реалността да роди заблуда? Със сигурност, не. Виждаме, че една заблуда поражда друга. Това, което създава заблудата, е винаги заблуда. Това, което поражда болестта, е друга болест, а не здравето. Вълната е същото като водата и следствието е същото като причината ‒ но в друга форма. Ако следствието е заблуда, тогава и причината трябва да бъде заблуда. Кое е породило тази заблуда? Друга заблуда. И така до безкрайност. Единственият въпрос, който остава да зададете, е дали това не е в противоречие с вашия монизъм, защото така приемате две реалности във вселената – едната, в самите вас, а другата – заблудата? Отговорът е: заблудата не може да бъде наречена реалност. Хиляди сънища преминават през вашия живот, но те не съставляват някаква част от него. Сънищата идват и си заминават; те нямат реалност. Да наричаме заблудата реалност би било софистика. Следователно има една-единствена индивидуална реалност във вселената ‒ вечно свободна и вечно блажена. И това сте вие. Това е крайното заключение, достигнато от адвайтините.

Някой може да попита: А какво става с всички тези форми на служене на Бог?

Те ще си останат. Те са просто едно ходене пипнешком в тъмнината в търсене на светлина. Чрез него наистина ще дойде светлина. Току-що казахме, че Аз-ът не може да види сам Себе си. Нашето познание се намира в мрежата на мая[3], а свободата е отвъд нея. Вътре в тази мрежа е робството, там всичко действа по закони, докато отвъд нея няма закони. Същото се отнася и до вселената ‒ нейното съществуване е управлявано от закони, а отвъд нея е свободата. Докато се намирате в мрежата на времето, пространството и причинността, е глупост да твърдите, че сте свободни, защото вътре в нея всичко е управлявано от неумолими закони, последователност и следствия. Всяка мисъл, която мислите, си има причина, всяко чувство има своя причина. Да казвате, че волята ви е свободна е чиста глупост. Когато безкрайното съществование навлезе, така да се каже, в тази мрежа на мая, то приема формата на волята. Волята е част от това Същество, когато То е уловено в мрежата на мая. Затова „свободна воля“ е погрешен термин. Той не означава нищо. В мая няма свобода.

Всеки човек е също толкова обвързан в мислите, думите, постъпките и ума си, колкото и камъка, например, или тази маса. Фактът, че сега ви говоря си има точно определена причина, както и това, че ме слушате. Няма свобода, докато не излезете отвъд мая. Това е истинската свобода на душата. И все пак, хората ‒ независимо колко остри умове и развит интелект притежават, независимо колко ясно виждат, че по пътя на логиката нищо не може да бъде свободно – се чувстват принудени да мислят, че са свободни. Не могат иначе. Защото нито една работа или действие не могат да бъдат извършени, ако не вярвахме, че сме свободни. Тази свобода е като да зърнеш синьото небе през облаците. Но истинската свобода е нещо друго ‒ тя е самата синева над тях. Истинската свобода не може да съществува сред заблудата, халюцинациите и глупостите на света, в тази вселена на сетивата, тялото и ума. Всички тези сънища, без начало и край, неконтролирани и неконтролируеми, лошо подредени, накъсани и нехармонични, формират идеята за вселената. В един сън, например, докато бягате от един гигант с двадесет глави, който ви преследва, вие не мислите, че това е нехармонично. Тогава това е правилно за вас и така трябва да бъде. Такъв е и законът. Всичко, което наричате закон, е просто случайност без смисъл. В това състояние на сън вие го наричате закон. Вътре в мая, докъдето се простира този закон на времето, пространството и причинността ‒ няма свобода. И всички тези разнообразни форми на служене на Бог са вътре в мая. Идеите за Бог, звяра и човека са в мая и като такива са в еднаква степен халюцинации. Всички те са сънища. Внимавайте, обаче, да не започнете да спорите като някои изключителни личности, за които чуваме в настоящето. Те твърдят, че идеята за Бог е заблуда, но идеята за този свят е реална. Но и двете идеи биват доказани или опровергани по същата логика. Само онзи има право да бъде атеист, който отрича не само онзи свят, но и този свят. Един и същ аргумент важи и за двата свята. Еднакво количество илюзия обхваща всичко ‒ от Бог до най-нисшето животно, и обратно, от стръкчето трева до Създателя. Всички те са доказвани или опровергавани по силата на същата логика. Онзи, който вижда идеята за Бог като погрешна, трябва да вижда и идеите за своето собствено тяло и ум също като погрешни. Ако Бог изчезне, изчезват и тялото, и умът. А когато те си заминат, това, което остава, е реалното Битие ‒ то остава завинаги. „Зрението не може да достигне дотам, нито речта, нито умът. Ние не можем да го видим, нито да го познаем.“ Така разбираме, че докъдето и да стигат речта, мисълта, познанието и интелектът – това място винаги се намира изцяло в света на мая, в това робство. 

От гледна точка на интелекта дотук всичко е ясно, но идва ред на практиката. Истинската работа се състои в практиката. Необходими ли са някакви действия, за да бъде реализирано това единство? Категорично да. Това не означава, че вие ще станете Брахман, защото вие вече сте това. Не означава, че ще станете самият Господ или че ще станете съвършени ‒ вие вече сте съвършени и винаги, когато си мислите, че не сте – това е заблуда. Заблудата, която казва, че вие сте господин еди-кой-си или госпожа еди-коя-си може да бъде преодоляна чрез друга „заблуда“‒ и това е практиката. Огънят побеждава огъня. Така и вие можете да използвате една заблуда, за да победите друга. Един облак ще дойде, ще изгони друг и тогава и двата ще отминат. Какви са тези практики? Ние трябва винаги да помним, не че ще бъдем свободни, а че вече сме свободни. Всяка идея, че сме обвързани, е илюзия. Всяка идея, че сме щастливи или нещастни, е една огромна самоизмама; но ще дойде и друга заблуда – че имаме да вършим работа, че трябва да служим на Бог и да се борим, за да бъдем свободни – и тя ще прогони първата заблуда, след което и двете ще си заминат.

Лисицата е смятана за много несвято животно от мюсюлманите и от индусите. Също ако куче докосне някаква храна, тя трябва да бъде изхвърлена и не може да бъде изядена от никой човек. Веднъж в една къща влязла лисица и отмъкнала малко парче храна от масата, изяла го и избягала. Човекът, който живеел там, бил беден и си бил приготвил хубава вечеря, но храната му била станала нечиста и той не можел да я изяде. Затова отишъл при един мулла, свещеник, и му казал: „Ето какво се случи – в къщата ми дойде една лисица и отмъкна хапка от храната ми. Какво трябва да направя? Бях си приготвил вечеря и толкова много исках да се нахраня с нея, но дойде тази лисица и развали всичко.“ Муллата помислил малко и открил само едно разрешение на проблема. Казал: „Единственият изход от положението е да намериш куче и да го накараш да яде от същата чиния, защото кучетата и лисиците са във вечна вражда. Храната, която лисицата е оставила, ще попадне в стомаха ти, както и тази, която кучето ще остави, и те ще бъдат пречистени взаимно.“ Ние до голяма степен се намираме в същото затруднение. Идеята, че сме несъвършени е халюцинация и затова трябва да приемем друга халюцинация – според която трябва да практикуваме, за да станем съвършени. Едната заблуда ще прогони другата. Така както можем да използваме един трън, за да извадим от себе си друг и после да изхвърлим и двата. Има хора, за които е достатъчно да чуят: „Ти си Това.“ Мигновено вселената изчезва за тях и истинската им природа засиява. Но другите трябва да водят тежка борба, за да се освободят от идеята за робството.

Първият въпрос е, кой е способен да стане джнана йогин? Този, който притежава следните качества: На първо място, отричане от всички резултати от техните действия и работа, както и от удоволствията на този и следващия живот. Щом сте създателят на вселената, ще получите каквото пожелаете, защото ще го сътворите сам за себе си. Това е само въпрос на време. Някои го получават незабавно; при други самскарите[4] застават на пътя под формата на желания. Ние винаги поставяме на първо място желанията за удоволствие ‒ независимо дали в този, или в някой друг живот. Отречете се от идеята, че животът изобщо съществува. Защото той е само другото име на смъртта. Отречете, че сте живо същество. Кой го е грижа за живота? Той е една от онези халюцинации; друга е смъртта. Радостта е една част от тези халюцинации, нещастието – друга, и така нататък. Какво общо имате вие с живота или смъртта? Те са изцяло творения на ума. Ето това означава да се отречеш от желанието за удоволствие в този и следващия живот.

След това идва контролът на ума. Той трябва да бъде успокоен по такъв начин, че да не образува вълни и да не ражда всякакъв вид желания. Той трябва да стане неподвижен и да не му се позволява да се изменя под влиянието на външни или вътрешни стимули ‒ това е съвършеният контрол на ума чрез силата на волята. Но джнана йогинът не прибягва до никое от тези физически или умствени средства – простото философско разсъждение, познанието и неговата собствена воля са методите, в които той вярва.

Следва титикша, търпението, понасянето на всички страдания безропотно, без възражение. Ако те наранят, не възразявай. Ако дойде тигър, остани там. Има такива, които практикуват титикша и успяват в това. Има хора, които спят по бреговете на Ганг под лятното обедно слънце на Индия, а през зимата плават из водите на реката по цял ден; тях не ги е грижа за това. Има такива, които седят в снеговете на Хималаите без да се погрижат да облекат някаква дреха. Какво е жегата? Какво е студът? Нека нещата идват и си заминават, какво значи това за мен? Аз не съм тялото. Да се вярва в такива неща е трудно в тези западни страни, но е по-добре да се знае, че те се вършат. Точно както вашите хора са толкова смели, че могат да застанат пред дулото на оръдието или на бойното поле, така и нашите са толкова смели, че да мислят и действат според своята философия, да отдадат живота си за това. „Аз съм Битие-съзнание-блаженство Абсолютът; Аз съм Той, Аз съм Той.“ Както западният идеал е поддържането на лукса в практическия живот, така нашият е поддържането на най-висшата форма на духовност, демонстрирането на факта, че религията е не само празни приказки, а че тя може да бъде живяна ‒ всяка нейна идея ‒ и то в този живот. Това е титикша, да понасяш всичко и да не се оплакваш от нищо. Аз самият съм виждал хора, които казват: „Аз съм душата; какво значи вселената за мен? Нито удоволствието, нито болката, нито порокът, нито добродетелта, нито жегата или студът означават нещо за мен.“ Това е титикша, а не тичането след удоволствията на тялото. Какво е религията? Да се молиш: „Дай ми това и дай ми онова!?“ Глупави идеи за религията! Тези, които вярват в тях, нямат истинска идея за Бог и душата. Моят учител казваше: „Лешоядът се рее все по-високо и по-високо в небето, докато не се превърне в малко петънце, но очите му са винаги в парчето изгнила плът на земята.“ В крайна сметка, какъв е резултатът от вашите идеи за религията? Да изчистите улиците и да дадете повече хляб и дрехи? Кой го е грижа за хляба и дрехите? Милиони идват и си заминават всяка минута. Кой го е грижа? Защо да ни е грижа за радостите и превратностите в този живот? Преминете отвъд това, ако имате смелост. Преминете отвъд закона, ако ще и цялата вселена да изчезне и да останете сами. „Аз съм Битие-съзнание-блаженство Абсолютът. Аз съм Той, Аз съм Той.“

---