Други ученици на Шри Рамакришна* – Веданта общество България

Ниранджан бил роден в семейство от средната класа. Когато бил ученик, попаднал под влиянието на група от окултисти и в тяхната компания посетил за първи път Шри Рамакришна в Дакшинешвар. Шри Рамакришна го извикал насаме и го предупредил за опасностите от окултните практики. Ниранджан последвал съвета му и започнал да практикува медитация според неговите напътствия.

По време на последната болест на Шри Рамакришна, Ниранджан му служил с неотклонна отдаденост и преданост. След смъртта му, когато в Баранагор било сформирано монашеското братство, Ниранджан се присъединил към него и след като приел санняса, получил името Ниранджанананда. След като останал в манастира три години, той заминал на поклонение до различни места в Индия и посетил Шри Ланка.

Свами Ниранджанананда бил много привързан към Святата Майка Шри Сарада Деви. Към края на живота си той заминал за Харидвар, за да практикува аскетизъм. Тук той получил много тежък пристъп на дизентерия и починал на 9 май 1904г. Шри Рамакришна бил казал за него, че той е ишваракоти, вечно-съвършена душа, надарена със специални божествени качества.

Джогин (предмонашеското име на Свами Йогананда) бил един от шестимата ученици на Шри Рамакришна, за които той бил казал, че са ишваракоти (богоподобни души). Още от детството си Джогин имал духовни наклонности. Той срещнал Шри Рамакришна за първи път, когато учел за зрелостния си изпит. Тъй като живеел близо до храма на Кали, започнал да го посещава често.

След смъртта на Шри Рамакришна, Джогин придружил Святата Майка, която тръгнала на поклонение. Във Вриндаван тя го посветила и му дала свещена Мантра. Когато се върнал от поклонението, той се присъединил към групата, която живеела в Баранагорския манастир и приел обетите на санняса (монашеството), получавайки името Йогананда. Той обаче посветил живота си на служене на Святата Майка. Винаги когато тя посещавала Калкута, Йогананда уреждал нейното настаняване, обикновено в наети къщи и оставал при нея, за да се грижи за нуждите й. Той също така прекарал известно време във Варанаси и на други места, практикувайки суров аскетизъм, което оказало влияние на здравето му.

Когато Свами Вивекананда основал Рамакришна Мисията на 1 май 1897г., той направил Йогананда Вицепрезидент (Свами Брахмананда станал Президент), който не живял дълго поради крехкото си здраве. Починал на 28 март 1899г. на 38г., оставяйки в дълбока скръб Святата Майка и другите ученици на Шри Рамакришна.

Бащата на Шаши (предмонашеското име на Свами Рамакришнананда) бил експерт в ритуалното богослужение и Шаши попил от него любовта към ритуалната служба. След като завършил селското училище, той заминал за Калкута и заживял при братовчед си Шарат (по-късно Свами Сарадананда), за да получи по-горното си образование. Той бил блестящ ученик и бил избрал да изучава математика в колежа, но не могъл да завърши образованието си поради фаталната болест на Шри Рамакришна в Косипор.

Докато били в колежа, Шаши и Шарат постъпили в Брахмо Самадж и чули за Шри Рамакришна от Кешаб Чандра Сен (лидера на Брахмо Самадж). Те посетили Дакшинешвар през октомври 1883г. и били силно привлечени от Шри Рамакришна, който казвал, че в предишния си живот Шаши и Шарат са били последователи на Исус Христос.

Шаши се отличавал предимно със своя самоотвержен дух и отдаденост, с които служел на Шри Рамакришна по време на неговата последна болест в Косипор. След смъртта му той постъпил в Баранагорския манастир, преминал през посвещението в санняса и получил името Рамакришнананда. Той изпълнявал службата пред урната, съдържаща реликвите на Шри Рамакришна и чувствал живото присъствие на своя Учител. Затова неговото богослужение не било само ритуал, а любящо служене на един жив Бог. Той бил този, който формулирал и въвел системата на ежедневното ритуално богослужение на Шри Рамакришна, което се изпълнява в Рамакришна Ордена.

Рамакришнананда рядко ходел на поклонения и се отдавал на ежедневната служба в манастира. Но когато Свами Вивекананда, след като се върнал от Запад, го помолил да отиде в Ченнай (най-големият град в Южна Индия) и да основе там клон на Рамакришна Ордена, той се подчинил без никакво колебание. Сагата на саможертва и изпитания, през която той преминал проповядвайки посланието на Шри Рамакришна и Свами Вивекананда в продължение на четиринадесет години при различни неблагоприятни условия, е записана със златни букви в аналите на Ордена. Той пътувал много на юг. Основаването на центровете в Тривандрум, Мисор, Бангалор и Мумбай се дължи до голяма степен на неговите пионерски усилия. Непрестанната работа обаче, повлияла на здравето му и той се заразил от туберкулоза. Издъхнал в състояние на екстаз на 21 август, 1911г.

Шарат бил роден в заможно семейство и още от детството си винаги имал спокоен, тих и набожен по характер. Той постъпил в медицинския колеж с идеята да стане лекар, но прекъснал образованието си, за да служи на Шри Рамакришна. Заедно със своя братовчед Шаши (който живеел със семейството му), станал член на Брахмо Самадж и през 1883г. те отишли заедно в Дакшинешвар. Шри Рамакришна ги привлякъл към себе си като мощен магнит. По време на фаталната болест на Шри Рамакришна, както Шаши, така и Шарат, се посветил на денонощно служене на своя Учител.

След смъртта на Шри Рамакришна, Шарат постъпил в Баранагорския манастир, приел санняса и получил името Сарадананда. Прекарвайки няколко години в поклонения и аскетизъм заедно със своите братя монаси, той се върнал в Баранагор Матх през 1891г. Когато Свами Вивекананда започнал своята усилена проповедническа дейност на Запад и почувствал нуждата от друг брат монах, който да му помага, той помолил за това Свами Сарадананда, който пристигнал в САЩ през 1896г. Неговият спокоен и благ характер, вежливото му и любящо държание, както и умелото му тълкуване на Веданта, му спечелило много приятели и почитатели в Америка. Но Свами Вивекананда, който основал Рамакришна Мисията скоро след своето завръщане в Индия през 1897г. разбрал, че един толкова способен човек като Сарадананда е необходим, за да управлява делата на Ордена и Мисията. Затова той бил повикан обратно в Калкута и направен Генерален Секретар на Рамакришна Ордена и Мисията, длъжност, която той изпълнявал в продължение на почти три десетилетия – до края на живота си. Чрез своята зряла мъдрост, ясна мисъл, сила на ума и отдаденост на Шри Рамакришна и Святата Майка, той ръководел двете организации в техните години на формиране, когато политическите вълнения срещу Британската власт в Индия все повече набирали сили.

Говорейки за Лату Махарадж (Адбхутананда), Свами Вивекананда веднъж казал: “Лату е най-голямото чудо на Шри Рамакришна. Без абсолютно никакво образование, той е достигнал до най-висшата мъдрост единствено по силата на докосването на Учителя.” Лату бил единственият ученик на Шри Рамакришна, който дори не можел да пише и чете. Той бил роден в много бедно семейство в едно село в Бихар и останал без родители още в ранно детство. Бедността принудила неговия чичо да го заведе в Калкута, където Лату бил нает като прислужник в дома на Рамачандра Датта, близък поклонник на Шри Рамакришна. Шри Рамакришна разпознал спящия духовен потенциал на момчето и помолил Рам да му позволи да остане в Дакшинешвар като негов помощник. Под негово ръководство Лату практикувал усилени духовни практики, прекарвайки цели нощи в медитация – един навик, който той следвал през целия си живот.

След смъртта на Шри Рамакришна, Лату постъпил в Баранагорския манастир и станал саннясин, приемайки името Адбхутананда. Той обаче прекарвал повечето от времето си в съзерцание на брега на Ганг или в една стая в дома на Баларам Босе. Свами Вивекананда основал Рамакришна Мисията през 1897г., а Белюр Матх през 1898г. Поради своята дълбока вглъбеност и съзерцателен живот, Лату Махарадж не можел да се занимава с дейностите на Мисията, нито да следва дисциплината и режима в манастира. Затова Свами Вивекананда му позволил да следва собствения си начин на живот. Няколко години по-късно Адбхутананда се преместил във Варанаси, където живеел сам, но за неговите нужди се грижел Дома на Службата при Рамакришна Мисията. След кратко боледуване той починал на 24 април, 1920г. навлизайки в медитативно състояние.

Откъси от “Бог живя с тях” (“God Lived with Them”)

Свами Четанананда

Естествената склонност на повечето мистици е да останат необезпокоени в общението си с Бог, неизвестни за света. И все пак техният живот може да ни разкаже повече за Него, отколкото цели библиотеки с религия, философия и теология. Свами Адбхутананда, известен сред близки и познати и наричан с обич Лату Махарадж, бил истински мистик. Чрез грижливото обучение и божественото влияние на неговия Гуру, Шри Рамакришна, това простодушно селско момче станало просветлен мъдрец. Неговият събрат-ученик, Свами Вивекананда, веднъж казал: “Лату е най-голямото чудо на Шри Рамакришна. Без абсолютно никакво образование той достигна до най-висшата мъдрост единствено благодарение на докосването на Учителя.” Свами Туриананда също казал за него: “Много от нас трябваше да преминат през мътните води на интелектуалното познание, преди да достигнат Бог, но Лату ги прескочи като Хануман (Според индийския епос Рамаяна, Хануман отишъл в Шри Ланка да търси Сита като прескочил океана). Неговият живот ни учи как да живеем в Бог без да докосваме мръсотията на света.”

***

Липсата на грамотност и образование на Лату го направила уникален сред директните последователи на Шри Рамакришна. Може би защото умът му не бил объркан от интелектуализма и не бил научен да се съмнява, той попивал инструкциите на своя Гуру с незадаващо въпроси простодушие. Веднъж Шри Рамакришна му казал в екстатично състояние: “Един ден бисерите на Ведите и Веданта ще се сипят от устата ти.” Така Лату бил упълномощен и благословен от своя Учител. Това пророчество по-късно се сбъднало до последната буква. Изглеждало така, сякаш Шри Рамакришна искал да демонстрира на съвременния свят чрез Лату, че Бог може да бъде реализиран без изучаването на книги и на писанията, че духовната мъдрост идва не чрез интелектуализъм, а чрез вътрешна реализация.

***

През юни 1881г. Хридай, племенникът на Шри Рамакришна, който се грижел за него в продължение на много години, напуснал Дакшинешвар. Рамчандра Датта веднага изпратил Лату, който бил слуга при него, да заеме неговото място. В Дакшинешвар Лату започнал живот на сурова духовна дисциплина, под напътствията на Шри Рамакришна, съчетана с непрестанно служене на своя Гуру. Той оформил живота си в абсолютно подчинение на своя учител. Има много случаи илюстриращи неговата безкомпромисна праволинейност и плам както в служенето на Гуру, така и в духовните борби.

***

Шри Рамакришна веднъж казал на Лату: “Бъди внимателен по отношение виното, похотта и златото. Тези неща са препятствия и създават съмнение в Бог. Човек, който медитира след вземане на опияти и йогин, който е привързан към жените е лицемер и само заблуждават себе си.”

***

Един случай разкрива по-специално директното и безкомпромисно отношение на Лату в духовния живот. Една ранна вечер в Дакшинешвар той заспал дълбоко. Шри Рамакришна забелязал спящия си ученик и не само го събудил, но остро го нахокал: “Ако спиш вечерта, кога ще медитираш? Трябва да медитираш толкова дълбоко, че нощта да мине незабелязано. Вместо това клепачите ти натежават в този благоприятен момент. Да не си дошъл тук само да спиш?” Това било достатъчно. Смъмрянето на Шри Рамакришна причинило същински катаклизъм в ума на Лату. По неговите собствени думи: “Как мога да изразя дълбоката мъка, която ме обхвана при думите на Учителя! ‘Какъв нещастник трябва да съм’, казах си, ‘че имайки рядката благословия на такава свята компания, си губя времето така?’ Тогава започнах да бичувам ума си. Безмилостно наплисквах лицето си с вода и започнах да вървя бързо и енергично по брега на Ганг. Когато пак задрямвах, отново излизах за разходка. Така се борих цялата нощ. Борбата продължи и на следващата нощ. Беше ужасна борба. Сънят натежаваше на очите ми през деня, но аз не се отказвах. Битката продължи ден и нощ. Накрая нощният сън попадна под контрол, но не и дневният.” След две години борба Лату победил съня и никога повече не спял през нощта.

***

Религията значи реализация на Бог. Обикновените учители учат на религия; но учители като Буда, Христос, или Чаитаня могат да дават религия. Години по-късно Свами Брахмананда разказал как Шри Рамакришна събудил духовното съзнание на Лату един ден: “Следвайки инструкциите на Учителя, една сутрин Лату ни събуди за медитация. Още не беше се съмнало. След като бързо се измихме, седнахме да правим Джапа. Учителят ни каза: ‘Днес се гмурнете дълбоко – повтаряйки Божието име с любов.’ След това той започна да пее: ‘Събуди се, О Майко Кундалини, събуди се,’ и да обикаля около нас отново и отново. Изведнъж, без видима причина цялото ми тяло се разтърси много силно. В същото време Лату нададе вик. Учителят постави ръцете си на раменете на Лату, и го задържа, казвайки: ‘Не ставай. Стой където си.’ Можех да видя, че Лату изпитва голяма болка, но Учителят отказа да го пусне да стане. След известно време, видях че Лату е изгубил съзнание за външния свят. Учителят все още пееше същата песен и продължи да я пее повече от час. Така дори чрез песни, той ни предаваше духовна енергия.”

***

Лату Махарадж веднъж казал на един ученик:

“Не си мисли, че ако духовният ученик веднъж е изпитал Самадхи, той може до го има след това много пъти или когато си поиска. Има много ученици, които са го вкусили само веднъж. Има много други, които не могат да достигнат това състояние дори веднъж през целия си живот. Учителят ме удостои с безкрайна милост. Един ден седях на брега на Ганг, когато видях светлина излизаща от водите на реката. Тя се разрасна постепенно докато накрая изпълни небето, земята и пространството между тях. Вътре в тази светлина имаше безброй други светлини. Гледайки това, аз се изгубих в него напълно. Не знам какво стана след това. Обаче когато се върнах от това чудно царство, останах в състояние на екстатична радост. Какво блаженство! Не може да бъде описано с думи. Тежестта на сърцето ми изчезна напълно. Чувствах, че целият свят е пропит от блаженство и само блаженство.”

***

Веднъж две западни жени отишли да видят Лату Махарадж в къщата на Баларам и започнали да обсъждат филантропичните дейности на Рамакришна Мисията. По време на разговора Свами Адбхутананда казал: … “Виждате, че има дупка във вашия аргумент. Всички спорове неизменно са погрешни. Единствено когато допуснете съществуването на Бог, всичко става смислено. Когато доведем Бог в нашия живот, различията намаляват и ние чувстваме всички хора близки. На физическо ниво има разлика между мен и другите, но на духовно ниво ние сме същият Сатчитананда (Битие-Съзнание-Блаженство Абсолют). От тази гледна точка никой не може да направи добро на никого – човек помага само на себе си. Ключът към филантропията е следният: В правенето на добро на другите, ние се опитваме да забравим привидните различия между нас и другите хора. Благосъстоянието на другите е мое благосъстояние – това е нашето (на Рамакришна Мисията и Ордена) отношение. Кой не иска своето собствено добро? Ако вярвате в Бог и след това служите на обществото, никога няма да можете да почувствате някакво негодувание…. Хората може да придобиват социални заслуги във филантропичните дейности, но ако тяхното его е въвлечено в тези дейности, те няма да получат никакви духовни заслуги. Дори резултатите от едно добро действие се превръщат в окови, ако то е извършено с его. От друга страна, неегоистичното действие разрушава оковите на действието и носи освобождение на човечеството.”

***

Към края на живота на Лату Махарадж, един човек го попитал: “Сега чувствате ли, че животът е товар?” Той отговорил: “Виж, когато се гмурнеш дълбоко в Ганг, въпреки че има хиляди килограми вода отгоре ти, не чувстваш тежест. По същия начин, ако се гмурнеш в Божието творение докато здраво се държиш за Бог, не чувстваш товара. Тогава светът става място на веселие.”

Хари бил роден в заможно семейство, но изгубил родителите си още от малък и израснал под грижите на най-големия си брат. След като преминал зрелостния си изпит, той не отишъл колеж. Вместо това, отдавал времето си на медитация и изучаване на системата Адвайта Веданта на Шанкара. За първи път посетил Шри Рамакришна в Дакшинешвар, когато бил на седемнадесет години и след това започнал да ходи често там. Шри Рамакришна гледал на него като на йогин. Хари бил сред младежите, които служели на своя Учител, по време на неговата последна болест в Косипор. След неговата смърт, Хари постъпил в Баранагорския манастир, приел обетите на санняса и получил името Туриянанда. След три години той тръгнал за различни святи места, където практикувал аскетизъм, понякога сам, а друг път в компанията на свои братя монаси. Когато Свами Вивекананда отишъл на Запад за втори път, той взел Туриянанда със себе си. Когато Свамиджи се върнал в Индия, Туриянанда продължил неговата работа отначало в Ню Йорк и Бостън, а по-късно и в Калифорния. Неговото здраве обаче се влошило и той заминал за Индия през юни, 1902г.

При пристигането си в Индия, той останал шокиран, когато научил за смъртта на Свами Вивекананда. Туриянанда прекарал следващите няколко години практикувайки усилени духовни практики във Вриндаван, из различни места в Хималаите, в Дехра Дун, Канкхал, Алмора и др. Накрая се установил във Варанаси през февруари 1919г. По време на последните няколко години от живота си той страдал от диабет. Починал на 21 юли 1922г.

Кали бил роден в заможно семейство. Още от детството си той изпитвал силно желание да научи йога. Посетил Дакшинешвар и се срещнал с Шри Рамакришна, докато учел за зрелостния си изпит и бил на 18 години. Под негово ръководство, Кали практикувал медитация и скоро бил благословен с няколко видения.

Той станал чест посетител в Дакшинешвар. По време на последната болест на Шри Рамакришна, той бил един от онези, които останали при него, за да му служат. След смъртта му, той се присъединил към групата в Баранагорския манастир, приел монашеските обети и получил името Свами Абхедананда. В Баранагор той се затварял в една стая и изпълнявал усилена медитация и изучаване на писанията. Това му спечелило прякора “Кали Тапасви” (аскета). Той прекарал няколко години пътувайки пеш до различни святи места.

През 1896г. Свами Вивекананда го довел в Лондон, за да се заеме с дейността свързана с разпространението на Веданта там. През следващата година той заминал за САЩ и поел ръководството на новосъздадения Веданта Център в Ню Йорк. Неговите дълбоки познания на учен, острият му интелект и ораторските му способности предизвиквали всеобщо възхищение и хората се тълпели около него, за да го слушат. Освен това той бил плодотворен писател и написал много книги. След дългата си и успешна дейност в САЩ, Свами Абхедананда се върнал в Индия през 1923г. Той скоро създал отделна организация, наречена Рамакришна Веданта Матх и започнал да живее там, но поддържал топли взаимоотношения със своите братя монаси и ги посещавал от време на време. Свами Абхедананда бил избран за председател на Парламента на религиите в Таун Хол, Калкута, който се провеждал като част от ознаменуването на стогодишнината от раждането на Шри Рамакришна.

Той оставил смъртното си тяло на 8 септември 1939г. Едно от многото неща, с които се запомнил, било създаването на два възвишени и много красиви химна за Шри Рамакришна и Шри Сарада Деви, които са дълбоко ценени и са се наложили с времето не само в Рамакришна Ордена, но се пеят в много домове и ашрами дори и днес.

Гангадхар бил роден в ортодоксално брахминско семейство и живеел чист и дисциплиниран живот още от детството си. Той посетил Дакшинешвар за първи път, когато бил на 19 години. Шри Рамакришна го посрещнал сърдечно и му дал някои духовни инструкции. Оттогава Гангадхар започнал да го посещава и се сприятелил с някои от другите млади ученици и най-вече с Нарен (по-късно Свами Вивекананда).

Когато бил създаден Баранагорския манастир след навлизането на Шри Рамакришна в махасамадхи, Гангадхар не постъпил в него веднага. Вместо това, той тръгнал на дълго поклонение през 1886г., което го отвело до различни места в Хималаите и Тибет. След три и половина години се върнал в Баранагорския манастир през юни 1890г. Той приел монашеските обети и официално получил името Акхандананда.

В средата на юли 1890 г. Свами Акхандананда отново тръгнал, този път със Свами Вивекананда, на поклонение до различни места из Хималаите. Когато Свамиджи отишъл на Запад, Акхандананда продължил своите странствания в западна Индия. Към края на 1895г. той се върнал в манастира, който бил преместен в Аламбазар, Калкута. Когато Свами Вивекананда, връщайки се от Запада, достигнал до Калкута през февруари 1897г., Свами Акхандананда ентусиазирано взел участие в тържественото посрещане на Свамиджи.

След няколко дни, когато Вивекананда заминал за Дарджийлинг, Акхандананда тръгнал за Муршидабад. Стигайки там той се отчаял когато видял как навсякъде цари глад. Затова незабавно започнал дейност за подпомагане на гладуващите хора. По-късно Свами Вивекананда изпратил допълнителни средства и дейността добила широк размах. Това била първата операция за подпомагане на бедстващи хора, организирана от Рамакришна Мисията. След като тя приключила, Акхандананда основал Ашрам, заедно със сиропиталище в Саргачи, област Муршидабад. Той служел на сираците като проявления на Бог.

През 1934г. след смъртта на Свами Шивананда, Свами Акхандананда станал Президент на Рамакришна Ордена и Мисията. Оттогава нататък, той започнал да разделя времето си между Белюр Матх и Саргачи. Той участвал в празнуването на стогодишнината от раждането на Шри Рамакришна през 1936 г. Починал на 7 февруари 1937г.

Роден в заможно семейство, Субодх имал духовни наклонности още от детството си. Докато бил в 8-ми клас, той чул за Шри Рамакришна от баща си, който бил последовател на Брахмо Самадж. Един ден през 1884г. Субодх изминал целия път до Дакшинешвар пеша заедно с един приятел. След това той посетил Шри Рамакришна още няколко пъти. Поради възраженията на неговите родители, той не могъл да остане със своя Учител и да му служи по време на неговата фатална болест. Но Шри Рамакришна разбирал трудностите му и го привлякъл чрез своята безгранична любов. След смъртта му Субодх постъпил в Баранагорския манастир и станал саннясин, приемайки името Субодхананда. Тъй като бил само на деветнадесет години и бил най-младият в групата бил наричан “Кхока” (дете) от Свамиджи и другите братя монаси. Прекарал няколко години в пътуване до различни части на Индия, практикувайки аскетизъм. Посетил Източен Бенгал (днес Бангладеш) два пъти и вдъхновявал много хора със своите думи и любов към всички. През целия си живот той бил съчетание от наивността на детето и мъдростта на просветлената душа. Починал в Белюр Матх на 2 декември 1932г.

Сарада бил роден в аристократично семейство и учел в училището, в което Махендранатх Гупта (М., или ученикът на Шри Рамакришна, който записал неговите думи в “Блажените слова на Шри Рамакришна”) бил директор. След като Сарада взел зрелостния си изпит, един ден М. го завел при Шри Рамакришна. Поради противопоставянето на неговите родители, Сарада не можел да посещава Шри Рамакришна често. Когато бил създаден Баранагорския манастир, Сарада постъпил в него и приел санняса, получавайки името Свами Тригунатитананда. Той прекарал няколко години посещавайки святи места и практикувайки аскетизъм. Бил надарен със силна физика и огромна смелост. През 1896г., по молба на Свами Вивекананда, той купил печатарска машина и започнал да издава ежемесечно списание, наречено “Удбодхан” в една наета стая. Това е първото списание на Рамакришна Ордена и е най-старото оцеляло издание от този вид в Индия. След смъртта на Свами Йогананда, той служил на Святата Майка в продължение на три години, докато не заминал за Америка. По молба на Свами Вивекананда, той отишъл в САЩ през 1902г. и се заел с центъра в Сан Франциско. Неговият свят живот, самоотвержена любов и духовните му качества привличали многобройни ученици и последователи. Той обаче бил строг поддръжник на дисциплината. Много важно негово достижение в Сан Франциско било построяването на нова сграда за центъра. Комбинация от някои уникални архитектурни черти, тази сграда известна като “Индуския храм”, все още е паметник на вечните истини на Веданта и на безсмъртния човешки дух.

Веднъж, когато той водел духовна беседа, един предишен негов ученик, който бил станал умопомрачен, хвърлил ръчно изработена бомба към него, самоубивайки се и ранявайки сериозно Свами Тригунатитананда. В този момент той останал спокоен и попитал за състоянието на ученика си. По-късно починал от раните си на 10 януари, 1915г.

Адвайтананда бил най-възрастният сред учениците на Шри Рамакришна; в действителност той бил по-възрастен и от Шри Рамакришна с осем години. Затова неговият Учител го наричал “Будо-Гопал” (Възрастният Гопал); за всички останали той бил Гопал-да.

Гопал-да бил служител на Бени Мадхав Пал, който бил член на Брахмо Самадж и бил отдаден на Шри Рамакришна. На 55 години Гопал-да изгубил жена си и бил поразен от скръб. Един негов приятел го завел при Шри Рамакришна. След две или три посещения той бил толкова привлечен към него, че се отказал от дома си и заживял в Дакшинешвар. Гопал-да бил единственият ученик, освен Лату, с когото Святата Майка разговаряла директно. Той изпълнявал поръчки и пазарял за нея. По време на фаталната болест на Шри Рамакришна, Гопал-да предано служел на своя Учител. След неговата смърт, Гопал, Лату и Тарак (по-късно Свами Шивананда) продължили да живеят в Косипор за известно време и били първите, които останали в да живеят в Баранагорския манастир. Гопал-да приел санняса и станал Адвайтананда. След около година тръгнал на поклонение до различни места и практикувал аскетизъм в продължение на няколко години във Варанаси.

Когато бил създаден Белюр Матх, той се установил за постоянно там и се занимавал с вършенето различни видове работа и особено с отглеждането на зеленчуци. След кратка болест, той починал, докато бил в пълно съзнание, на 28 декември 1909г.

Хари Прасанна имал добрия късмет да види Шри Рамакришна, когато бил момче. Той се срещнал с него, докато учил в колежа Св. Ксавиер, където Шарат (по-късно Свами Сарадананда) бил негов съученик. По време на първото му посещение, Шарат бил с него. По-късно няколко пъти посетил Шри Рамакришна сам, а той му дал важни напътствия във връзка с духовния живот и го благословил по няколко начина.

След като завършил своето учение в Калкута, Хари Прасанна отишъл в Банкумпур в Бихар и постъпил в колежа в Патна, за да получи своята бакалавърска степен. Там той научил за смъртта на Шри Рамакришна и имал негово видение. След като се дипломирал, постъпил в колежа в Пуна, за да учи строително инженерство. Когато получил дипломата си през 1892г., той приел длъжността на областен инженер в Газипур. Но пламъкът на отречеността у него, който бил запален от Шри Рамакришна, започнал да се разгаря и той накрая се отрекъл от света през 1896г. и постъпил в Аламбазарския манастир, където живеели учениците на Шри Рамакришна.

Когато била закупена земята за Белюрския манастир, познанията на Хари Прасанна в строителното инженерство се оказали голямо предимство. Неговата първа задача била да преработи съществуващата сграда и да построи няколко нови, включително и храма. Освещаването на новите сгради станало на 9 декември 1898г. Друга важна дейност, която той изпълнил в Белюр Матх било изграждането на устойчиво укрепление на брега на Ганг пред главната сграда. Освен това, той съставил проект за новия храм на Шри Рамакришна, който се базирал на идеите, дадени от Свами Вивекананда и после ръководил неговото построяване. На 9 май 1899г. Хари Прасанна официално приел санняса и получил името Свами Виджнанананда.

Свами Вивекананда помолил Виджнанананда да започне нов център в Аллахабад и затова той заминал от Белюр Матх през 1900г. В Аллахабад той живеел живот на уединение и бил потопен в своята духовна практика като освен това четял и пишел. Той също ходил на поклонения до различни места. След смъртта на Свами Акхандананда, третия Президент на Рамакришна Ордена и Мисията, Виджнанананда станал следващия Президент през март 1937г. Като Президент на Ордена, Виджнанананда бил пълен с любов и състрадание и посветил много хора в духовния живот. На 14 януари 1938г. той изпълнил службата по освещаването на новия храм на Шри Рамакришна в Белюр Матх. Прекарал последните си дни в Аллахабад и навлязъл в махасамадхи на 25 април, 1938г.