Откъси III
Гита I. Свами Вивекананда
Гита се нуждае от едно малко предисловие. Действието в нея се развива на бойното поле на Курукшетра, където два клона от една и съща династия се борят за империята на Индия. Това се случило преди около пет хиляди години. На страната на Пандавите било законното право, но на страната на Кауравите била военната мощ. Петимата братя Пандави прекарали в гората дванадесет години, тъй като в резултат на нечестна игра на зарове ‒ на която най-големият от тях и законният цар, Юдхищира, бил принуден да се съгласи ‒ те проиграли царството и трона си. В тази война Шри Кришна бил на тяхна страна. Той бил техен приятел и съветник. Най-големият сред братята Каурави, Дурьодхана, който бил узурпирал трона, падащ се по право на Пандавите, бил казал, че никога не би им отстъпил никаква земя ‒ дори колкото върха на топлийка.
Първото действие се развива на бойното поле. Когато двете армии се строили и приготвили за бой, всяка от враждуващите страни видяла своите роднини и приятели в страната на противника: брат ‒ брата си, дядото ‒ внука си… Арджуна също вижда своите приятели и роднини сред армията на противника и знаейки, че може би ще се наложи да ги убива, неговото сърце потъва в униние; той се предава и заявява, че няма да се бие. Така започва Бхагавад Гита.
За всеки човек на този свят животът е непрестанна борба. Често обаче се случва така, че ние се опитваме да обясним своята слабост и страх като прошка и отречение.[1] Отречението на просяка няма стойност. Ако човек, който може да нанесе удар, се въздържи ‒ тогава той има заслуга за това. Ако някой, който притежава, се отрече ‒ тогава той има заслуга за това. Знаем колко често в живота си се отказваме от битката и действието поради леност или страх и въпреки това се опитваме да хипнотизираме себе си в идеята, че сме смели.
Гита започва с този значим стих: „Изправи се, принце! Остави малодушието и слабостта! Стани и се бий!“ (Гита, 2:3) След това виждаме как Арджуна, който се опитва да спори с Кришна, привежда като аргументи възвишени морални идеи за това как несъпротивлението на злото е по-добро от противодействието. Той опитва да оправдае обхваналото го малодушие, но не може да заблуди Кришна. Кришна е висшият Аз ‒ Бог. Той вижда какво стои зад всеки аргумент. В този случай мотивът е слабостта. Арджуна вижда своите собствени роднини и се чувства неспособен да се бие срещу тях…
В сърцето на Арджуна има конфликт между чувствата и дълга. Колкото по-близо се намира човек до животните и птиците, толкова по-здраво е затънал той в ада на чувствата. Наричаме това любов. Но то е самохипноза. Ние сме под контрола на своите емоции ‒ точно както животните. Една крава също може да пожертва живота си за своето малко. Всяко животно може. И какво от това? Не сляпата емоция като тази на птиците и животните е онова, което води до съвършенство. Да достигне до вечното Съзнание – това е целта на човека! Тук емоцията няма място, нито сантименталността, нито каквото и да било друго, свързано със сетивата – тук има място единствено светлината на чистия Разум. Тук човек е Духът.
Арджуна е под контрола на тази емоционалност. Той не е това, което трябва да бъде – велик, себеовладян и просветлен мъдрец, който действа чрез вечната светлина на разума. Той е станал като животните; като бебе, което позволява сърцето му да води ума. Той се е превърнал в глупак и се опитва да прикрие своята слабост с красиви думи за „любовта“ и други подобни. Арджуна говори като неук човек; той привежда много аргументи, но говори с езика на глупак.
„Мъдрецът не съжалява за тези, които живеят, нито за онези, които умират.“ (Гита, 2:11) Кришна казва: „Ти не можеш да умреш, нито пък аз. Никога не е имало време, когато ние не сме съществували. Никога няма да дойде време, когато ние няма да съществуваме. Както в този живот човек преминава през детството, младостта и старостта, така при смъртта той само преминава от едно тяло в друго. За какво да съжалява мъдрецът?“ (Гита, 2:12-13)
Кой е източникът на емоционалността, която ви владее? Сетивата. „Досегът със сетивата е това, което поражда всички качества на битието: горещина и студ, удоволствие и болка. Те идват и отминават.“ (Гита, 2:14) Човек е нещастен в един момент и щастлив в следващия. Поради това той не може да преживее природата на Душата…
„Битието никога не може да бъде небитие, нито небитието може да стане битие. Знай, че онова, което прониква цялата тази вселена, е без начало и без край. То е неизменно. Няма нищо във вселената, което може да промени Неизменното. Въпреки че това тяло има начало и край, неговият обитател е безначален и безкраен.“ (Гита, 2:16-18)
Като знаеш това, стани и се бий! Нито крачка назад. Това е идеята. Бори се, каквото и да стане. Нека звездите излязат извън орбитите си! Нека целият свят се изправи срещу нас! Смъртта е само смяна на дрехите. Какво от това? Бий се! Не печелиш нищо, ако си страхливец… Като отстъпваш назад, не избягваш нещастието. Плакали сте на всички богове на света. Но отишло ли си е нещастието? Повечето от индусите плачат и се молят на шестдесет милиона богове, но все още живеят като кучета. Къде са тези богове? Боговете идват да ви помогнат тогава, когато вече сте успели. Така че какъв е смисълът? Да умреш храбро, в борба.
Да подвиваш колене пред суеверията, да продаваш себе си на този ум ‒ това не ти отива, моя Душа. Ти си безкрайна, безсмъртна и безначална.
И защото си безкраен Дух, на теб не ти отива да бъдеш роб. Събуди се! Изправи се! Стани и се бий! Умри, ако трябва. Няма кой да ти помогне. Ти си целият свят. Кой може да ти помогне?
„Съществата са непознати за нашите човешки сетива преди раждането и след смъртта си. Само в този промеждутък от време те са проявени за сетивата. Защо тогава да скърбим поради смъртта?“ (Гита, 2:28)
„Някои гледат с удивление на Аз-а. Други говорят за Него като за нещо прекрасно. Трети чуват за Него като за нещо удивително. Четвърти, чувайки за Него, не разбират.“ (Гита, 2:29)
„Но ако кажеш, че убиването на тези хора е грешно, погледни това от позицията на твоя кастов дълг…[2] Превръщайки щастието и нещастието в едно, стани и се бий.“ (Гита, 2:38)
Това е началото на една друга доктрина, характерна за Гита – доктрината за непривързаността. С други думи, ние трябва да понесем резултата от своите собствени действия, защото сами сме се привързали към тях. „Само онова, което е извършено като дълг заради самия дълг, може да строши оковите на карма.“ (Гита, 2:39) Няма опасност човек да стигне до крайност в това отношение. „Ако извършите дори малка част от тази Йога, тя ще ви спаси от ужасното колело на прераждането и смъртта.“ (Гита, 2:40)
„Знай, Арджуна, че умът, който успява, е концентрираният ум. Умовете, които биват отвличани от хиляди неща, пилеят своята енергия. Някои могат да говорят на красив език и да смятат, че не съществува нищо отвъд Ведите. Те искат да отидат в рая. Искат хубави неща чрез силата на Ведите и затова извършват жертвоприношения.“ (Гита, 2:41-43) Те никога не ще постигнат успех в духовния живот, освен ако не се откажат от тези материалистични идеи.“ (Гита, 2:44)
Това е друг голям урок. Духовността никога не може да бъде постигната, освен ако човек не се откаже от всички материални идеи… Какво има в сетивата? Сетивата са пълна заблуда. Хората искат да ги задържат дори след смъртта си (т.е. на небето) – чифт очи и нос. Някои си представят, че ще имат повече органи, отколкото имат сега. Те искат да видят Бог да седи на трон във вечността – материалното тяло на Бог. Тези човешки желания са физически ‒ за ядене, пиене и удоволствие; желания за продължаване на материалния живот. Човекът не може да мисли за нищо отвъд този живот, който е изцяло за тялото. „Такъв човек никога не постига онази концентрация, която води до свободата.“ (Гита, 2:44)
„Ведите учат само на неща, които принадлежат на трите гуни ‒ саттва, раджас и тамас“ (Гита, 2:45) ‒ единствено на нещата от природата. Хората не могат да мислят за нищо, което не виждат на земята. Ако заговорят за рая, те си представят един цар, който седи на трон, или хора, които горят тамян. Всичко това е природа и нищо друго. Затова Ведите не учат за нищо друго освен за природата. „Излез отвъд природата, отвъд двойствеността на битието, извън твоето собствено съзнание, без да те е грижа за нищо ‒ нито добро, нито лошо.“ (Гита, 2:45)
Отъждествили сме се със своите тела. Ние сме само едно тяло или по-скоро, ние сме притежавани от едно тяло. Ако бъда убоден, надавам вик. Но всичко това е абсурдно, тъй като аз съм душата. Цялата тази верига от нещастие, въображение, животни, богове, демони и всяко нещо на този свят – всичко идва от нашата идентификация с тялото. Аз съм Духът. Защо подскачам, ако някой ме убоде? Вижте само какво робство е това. Не ви ли е срам?! И ние се смятаме за религиозни! За философи и мъдреци! Боже опази! Какво сме ние? Живи адове, ето какво сме. Лунатици, ето какво сме!
Не можем да се откажем от идеята за тялото. Обвързани сме със земното. Идеите ни са същински гробища. Дори когато оставим тялото си, ние сме обвързани с тези идеи по хиляди начини.
Кой може да работи без никаква привързаност? Това е истинският въпрос. Такъв човек остава същият, независимо дали делото му успее, или се провали. Неговото сърце не прави и един погрешен удар, дори и целият му живот да бъде изгорен и да стане на пепел само за миг. „Това е мъдрецът, който винаги действа заради самото действие, без да го е грижа за резултатите. Така той излиза отвъд болката на раждането и смъртта. Постига свободата.“ (Гита, 2:51) Той вижда, че всяка привързаност е пълна заблуда. Аз-ът никога не може да се привърже към нещо. Този мъдрец излиза отвъд всички Писания и философии. (Гита, 2:52) Ако умът се заблуди и бъде увлечен във водовъртежа на книгите и свещените текстове ‒ какво добро има в подобни Писания? Един казва едно, а друг ‒ друго. Бъди сам! Виж величието на своята собствена Душа. Осъзнай, че ще трябва да работиш. Тогава ще станеш човек с твърда воля. (Гита, 2:53)
Арджуна пита: „Кой човек е с установена воля?“ (Гита, 2:54) Кришна отговаря: „Онзи, който се е отказал от всички желания, който не желае нищо ‒ нито дори този живот. Не желае свободата, нито Бог, нито работата ‒ абсолютно нищо. Постигайки съвършено удовлетворение, той няма повече копнежи.“ (Гита, 2:55) Той е видял величието на Аз-а и е открил, че светът, боговете и рая са вътре в този негов Аз. След това боговете спират да бъдат богове; смъртта спира да бъде смърт; животът спира да бъде живот. Всичко се е изменило. „Казва се, че един човек е станал просветлен, когато неговата воля е твърда, а умът му е необезпокояван в нещастието ‒ когато той не желае никакво щастие и е свободен от всяка привързаност, страх или гняв.“ (Гита, 2:56)
„Както костенурката скрива крайниците си в своята черупка и дори при удар не показва ни един от тях ‒ така и мъдрецът може да прибере всичките си сетива вътре в себе си“, (Гита, 2:58) и нищо не може да ги накара да излязат навън. Нищо не може да го разклати ‒ нито изкушение, нито каквото и да било друго. Дори вселената да се сгромоляса и всичко около него да пропадне, това няма да създаде нито една-единствена вълничка в ума му.
Следва един много важен въпрос.
Понякога хората постят в продължение на дни. Дори и най-лошият човек, когато пости в продължение на двадесет дни, след това става много мек. Постите и самоизмъчването са били практикувани от много хора по целия свят. Идеята на Кришна е, че това е безсмислено. Той казва, че за миг сетивата ще отстъпят от човека, който се самоизмъчва, но после ще се появят отново с двадесет пъти по-голяма сила. Какво трябва да правите? Идеята е да бъдете естествени – без аскетизъм. Продължавайте да работите, но внимавайте да не се привързвате. Волята на онзи, който не се е научил на тайната на непривързаността и не я практикува, никога не може да се установи твърдо.
Излизам навън и отварям очи. Ако там има нещо, трябва да го видя. Не мога да го избегна. Умът тича след сетивата. Но сетивата трябва да се откажат от всяко взаимодействие с природата.
„Там, където е тъмна нощ за привързания към света на сетивата, за постигналия контрол над себе си е ден и там той е буден. За него там е светлината. А там, където светът е буден, мъдрецът спи.“ (Гита, 2:69) Къде е буден светът? В сетивата. Хората искат да ядат, да пият и да имат деца. И накрая умират като кучета. Те са вечно будни за сетивата. Дори тяхната религия е само за това. Те си измислят един Бог, който да им помага, да им дава повече жени и деца – но никога Бог, който да им помогне да станат богоподобни! „Там, където целият свят е буден, мъдрецът спи. Но където невежият спи, там мъдрецът будува“ – в света на светлината, където човек гледа на себе си не като на птица, не като на животно, не като на тяло, а като на безкрайния Дух ‒ безсмъртен и вечен. Онова място, за което невежият е заспал и няма нито времето, нито разума, нито силата да разбере ‒ там мъдрецът е буден. За него там е светлина.
„Както всички реки на света безспирно вливат водите си в океана, но неговата необятна и величествена природа остава необезпокоена и неизменна, така ‒ въпреки че всички сетива му носят възприятия от природата ‒ сърцето на мъдреца, което е като океан, не знае безпокойство, нито страх.“ (Гита, 2:70)
Нека нещастието се излива върху мен в милиони реки; нека щастието ме залива със стотици реки! Аз не съм роб на нещастието! Аз не съм роб на щастието!
[1] Например в случаите, когато дългът изисква от човек да отвърне на нанесения удар, за да защити себе си или семейството си, но той не го прави с извинението, че е простил или под предлог, че се е отрекъл от действието.
На друго място свами Вивекананда казва, че преди да развие добродетелта да не отвръща на злото, човек първо трябва да е придобил силата и смелостта да го направи при нужда.
Идеалът за пълното несъпротивление на злото е само за изцяло отреклите се, за монасите и аскетите, но онези, които живеят в света, трябва да имат силата и куража да отвръщат. И още, както казва Шри Рамакришна, човек трябва най-малкото да дава вид на гняв, за да сплаши този, който го наранява ‒ без обаче да се опитва също да нарани в отговор.
[2] Арджуна е от кастата на кшатриите, или воините.
