(Откъси I)
Песента на Единството
(Въведение)
„Удивителна“ е единственият епитет, който се ражда в ума ни, когато се опитваме да определим нашата вселена. Тя е върховна мелодия, чийто ритъм обгръща безпределни простори от време и пространство в безкрайно разнообразие. Тази мелодия, тази песен е извирала в течение на векове от космическия Дух, формирайки съзвездия, комети, планети и други материални тела, познати и непознати. Страхопочитание, примесено с възхищение и удивление, са единствените чувства, които изпитваме, правейки опит да си представим вселената, в която живеем.
В тези времена на безумно вълнение, на безпокойство и безпорядък във всяка една област на живота човек донякъде се нуждае от смелост, за да може да каже, че светът е красив. Но ако успеем да останем над грижите на вчерашния, днешния и утрешния ден, ако успеем да насочим погледа си към линията на най-извисения хоризонт, тогава няма как да пропуснем да видим красотата на света въпреки развълнуваните води.
А най-удивителното нещо на този свят е човекът. В него откриваме концентрирано чудото на цялата вселена. Той е пленник на материята и едновременно с това е доказателството за съществуването на Духа.
В хода на своето съществуване, в течение на милиони години живот на тази планета, той е трябвало да преодолее дълга поредица от изпитания, за да достигне до настоящото си ниво на развитие. По-голямата част от проявленията на цивилизацията представляват отговора на човека на заобикалящата го природа.
Но онова, което прави историята на човечеството толкова очарователна, са не само свидетелствата за храбрата му борба с другите видове живи същества и със силите на природата, но и тези за неговото преклонение пред Божественото и за чувството му за святост. Не знаем кога точно, съзнателно или несъзнателно, човекът е сключил длани и е вдигнал очи в обожание на Върховното. Нито ни е известно кога за първи път е затворил очи за медитация. Но същевременно знаем, че в течение на хилядолетия той непрестанно е сливал в едно ритуала с борбата си срещу враждебните сили. И го е правел по толкова разнообразни начини!
Във всички части на света, където е съществувала процъфтяваща цивилизация, ако човек разкопае малко по-надълбоко земята, той със сигурност открива не само домакински съдове, но също и ритуални предмети, предназначени за богове, непознати днес. Някои от древните практики на обожание може да ни изглеждат примитивни; някои ритуални молитви може да ни се струват като заклинания от гледна точка на самодоволната ни благочестивост. Въпреки това, ако спрем за момент с критиките си, ще осъзнаем, че всичко това се базира на чувството на удивление у човека.
Тъй като горделиво смятаме себе си за еволюирали, ние не се интересуваме от начина, по който примитивният човек е обожавал Господ; но това е явно доказателство за невежеството ни. Дори и в примитивните ритуали можем да открием едно дълбоко чувство на взаимосвързаност на човека и духовността. Дали обожанието се изразява в търсещия поглед, насочен нагоре, или в екстаза на отреклия се светец, то — във всичките му форми — е отговорът на създанието на зова на Вечното, отговорът на ограниченото и обусловеното на повика на Неограниченото и Необусловеното. И този отговор на призива на Вечното не е запазен единствено за човешкия вид. Нека гледаме на живота в неговата цялост, и на вселената — позната или непозната — като на един акт на обожание по пътя към постигането на Единството.
