Моят учител II

Баща му умрял, докато момчето било съвсем малко. То било изпратено на училище. Едно брахминско момче трябва да ходи на училище, а кастата му го ограничава да има единствено професия, свързана с учението. Старата система на образование в Индия, все още преобладаваща в много части от страната, особено по отношение на саннясините[1], е много по-различна от съвременната. Учениците не трябвало да заплащат. Познанието се смятало за толкова свещено, че никой не можел да го продава. То трябвало да бъде раздавано свободно и без пари. Учителите приемали учениците без такса и нещо повече, по-голямата част от тях раздавали на децата дрехи и храна. За да се издържат тези учители, заможните семейства им правели дарения в определени случаи, като сватбени фестивали и церемонии в памет на починалите. Те се смятали за първите и най-достойни получатели на определени дарове и на свой ред трябвало да издържат учениците си. Ето защо, винаги когато има сватби, особено в богатите семейства, тези учители са канени да присъстват и да дебатират по разни въпроси. Нашето момче отишло на едно такова събиране на професори, докато те разисквали различни теми, като логика и астрономия, все предмети отвъд неговата възраст. Но както казах, то било необикновено и затова достигнало до следния извод от чутото: „Това е резултатът от цялото им познание. Защо спорят толкова разгорещено? Само заради пари. Онзи, който покаже най-голяма ученост, ще получи най-хубавия кат дрехи. Това е всичко, към което се стремят тези хора. Повече няма да ходя на училище“. И то спряло да го прави. Това бил краят на неговото образование. Но момчето имало по-голям брат, учен професор, който го взел в Калкута да се изучава при него. Не след дълго обаче то напълно се убедило, че целта на цялото светско образование е единствено материалното благосъстояние и нищо повече. Затова решило да се откаже от обучението си и да се отдаде единствено на стремежа към духовно познание. Тъй като баща му бил починал, семейството му било много бедно; и младият човек трябвало сам да изкарва прехраната си. Той отишъл на едно място недалеч от Калкута и станал свещеник в един храм. Смята се за нещо унизително един брахмин да стане свещеник в храм. Нашите храмове не са храмове във вашия смисъл на думата и са нещо различно от църквите. Те не са места за обществени богослужения. Ако трябва да бъдем точни, в Индия не съществува такова нещо като обществено богослужение. Храмовете се издигат предимно от заможни личности като похвален религиозен акт.

Ако някой притежава голямо богатство, той обикновено построява храм, в който поставя символ или изображение на някое от Въплъщенията на Бог; този храм бива посветен в служене на Божието име. Богослужението е сходно с онова, което се провежда в римокатолическите църкви, и прилича много на литургия, като включва четене на определени пасажи от свещените книги, разлюляване на светлини пред святия образ и едно специално отношение към него, което прилича във всяко отношение на начина, по който човек се държи към някоя велика личност. Това е всичко, което се прави в един храм. Поради тази причина човекът, който посещава някой храм, не се смята за по-добър от онзи, който никога не ходи на такова място. Или по-точно, вторият е смятан за по-религиозен, защото в Индия религията се счита за нещо лично. Във всеки дом има или отделен малък параклис, или определена стая, където човек ходи сутрин и вечер; той сяда там и извършва своето богослужение, което е изцяло умствено. Никой друг не чува какво прави той. Страничният човек го вижда само да седи там и може би да движи пръстите си по странен начин или да затваря ноздрите си с пръсти и да диша по необичаен начин. Извън това той не знае какво прави неговият събрат; дори собствената му жена може би не знае. Ето как цялото богослужение се извършва в уединението на неговия собствен дом. Онези, които не могат да си позволят да имат параклис, отиват на брега на някоя река, езеро или на брега на морето, ако живеят по крайбрежието. Понякога хората отиват и в някой храм, за да почетат божеството и да му се поклонят. Но тук техният дълг към храма свършва. Така вие виждате ― това е било постановено като закон от Ману[2], ― че да станеш храмов свещеник, е уронващо престижа занятие. Някои от книгите казват, че това е много унизително и че ако един брахмин се заеме с това занятие, той става достоен за порицание. Точно както относно образованието, така и по отношение на религията съществува друга една идея ― само че в много по-голяма степен, ― според която храмовите свещеници, приемащи хонорари за своята работа, всъщност търгуват със светините. Затова можете да си представите какво чувствал този младеж, който бил принуден от бедността да се заеме с единственото занятие, което му предлагала възможността ― това на храмов свещеник.

В Бенгал са се раждали много поети, чиито песни са започнали да се пеят от хората както по улиците на Калкута, така и във всяко село. Повечето от тях са религиозни и тяхната единствена и централна идея ― което е може би характерно за всички религии на Индия ― е идеята за духовната реализация. В Индия няма религиозна книга, която да не вдъхва тази идея. Човек трябва да реализира Бог, да Го почувства, да Го види, да говори с Него. Това е религията. Индийската атмосфера е пълна с историите на светци, които са видели Бог. Тези доктрини формират основата на религията ни; и всички наши древни книги и писания са произведения на хора, които са имали пряк контакт с духовните факти. Тези книги не са били писани за човешкия интелект, нито може да бъдат разбрани чрез каквито и да било разсъждения. Те са били създадени от хора, които са виждали нещата, за които са пишели ― и затова може да бъдат разбрани единствено от онези, които са успели да се издигнат до същите височини. Те казват, че има такова нещо като духовна реализация още в този живот и то е възможно за всекиго, а също и че религията започва с пробуждането на тази духовна способност у човека, ако мога така да я нарека. Всъщност това е и основната идея във всички религии. Ето защо можем да видим човек с най-завършените ораторски способности, с най-убедителната логика, проповядващ най-извисените доктрини, който въпреки всичко е неспособен да накара хората да го слушат, докато в същото време можем да срещнем друг, който е беден и едва говори дори на родния си език, но когото, независимо от това, половината нация почита като Бог още приживе. Когато в Индия по един или друг начин се разпространи идеята, че някой човек се е издигнал до състоянието на духовна реализация, че за него религията е престанала да бъде въпрос на догадки, че той повече не върви пипнешком в мрака по отношение на такива значими въпроси като безсмъртието на душата и Бог, хората от всички посоки се стичат да го видят и постепенно започват да го боготворят.

В този храм имало изображение на „Блажената Майка“ и младежът трябвало да изпълнява пред него богослужение сутрин и вечер. Постепенно следните няколко идеи преизпълнили ума му: „Има ли нещо зад този образ? Вярно ли е, че във Вселената съществува Майка на Блаженството? Вярно ли е, че Тя живее и управлява Вселената, или всичко това е сън? Има ли някаква истина в религията?“.

Този скептицизъм често обзема индийското дете. Това е скептицизмът на нашата страна: „Истинско ли е това, което правим?“. И никакви теории не биха ни задоволили, въпреки че почти всички теории за душата и Бог, които някога са били създавани, са ни подръка. Нито книгите, нито теориите биха могли да ни задоволят, защото единствената идея, която е завладяла хиляди и хиляди хора от нашия народ, е тази за реализацията. Вярно ли е, че има Бог? Ако е вярно, мога ли да Го видя? Мога ли да реализирам Истината? Западният ум може да смята това за много непрактично, но за нас то е съвършено практично. За тази идея хората ни биха отдали живота си. Току-що чухте как от най-дълбока древност е имало такива, които са се отричали от всички удобства и притежания, за да живеят в пещери, как стотици хора са изоставяли домовете си, за да проливат горчиви сълзи на нещастие на брега на някоя река, за да осъществят тази идея ― не за да узнаят в обичайния смисъл на думата или да придобият интелектуално разбиране, не за да получат просто едно рационалистично схващане за истината, не за да вървят пипнешком в мрака, а за да постигнат абсолютната реализация ― действителна в много по-голяма степен, отколкото е светът на нашите сетива. Това е идеята. Не бих искал сега да ви отправям просто твърдения, но това е единствената идея, която е запечатана в тяхното съзнание. Хиляди ще умрат, но хиляди други ще бъдат готови. На базата на тази единствена идея цялата нация се е самоотричала и жертвала в продължение на хиляди години. Заради тази идея хиляди индуси всяка година напускат домовете си и много от тях умират поради трудностите, които понасят. Това вероятно изглежда съвсем утопично на Западния свят и аз разбирам причината за тази гледна точка. Въпреки че съм живял на Запад, аз все още смятам тази идея за най-практичното нещо в живота.

Всеки момент, в който мисля за нещо друго, е огромна загуба за мен ― дори това да са най-големите чудеса на земните науки; всичко е напразно, ако то ме отклонява от тази единствена мисъл. Животът е само миг, независимо дали притежавате познанието на ангела, или невежеството на животното. Животът е само миг, независимо дали сте най-големият бедняк в дрипи, или най-богатият човек на света. Животът е само миг, без значение дали сте потисканият човек, който живее на улицата в някой от големите градове на Запад, или сте коронован император, властващ над милиони. Животът е само миг, без значение дали имате най-доброто, или най-лошото здраве. Животът е само миг, независимо дали притежавате най-поетичния, или най-жестокия темперамент. Съществува едно-единствено разрешение в живота, казва индусът, и то се нарича Бог и религия. Ако тези две неща са истински, животът бива обяснен, той става поносим и дори радостен. В противен случай той е само безполезен товар. Това е нашата идея, но никакви разсъждения не могат да я докажат; разумът може да я направи само вероятна и там спира той. Най-висшите доказателства, почиващи върху разума ― в който и да е клон на познанието, ― могат да направят един факт само вероятен и нищо повече. Най-доказуемите факти на физическите науки са просто вероятности, но те все още не са факти. Фактите лежат единствено в сетивата. Фактите трябва да бъдат възприети; по същия начин ние трябва да възприемем религията, за да я докажем на себе си. Трябва да усетим Бог, за да можем да се убедим, че съществува Бог. Никакви разсъждения, нищо друго освен нашето собствено възприятие не може да превърне тези неща в реалност за нас и да направи вярата ни непоклатима като скала. Това е моята идея, това е индийската идея.

Тази идея завладяла младия човек и животът му постепенно се фокусирал изцяло върху нея. Ден след ден той плачел и питал: „Майко, истина ли е, че Ти съществуваш, или всичко е измислица? Дали Блажената Майка на Вселената е плод на въображението на поетите и заблудените хора, или тази Реалност съществува?“. Видяхме, че той не притежавал никакво книжовно познание или образование в нашия смисъл на думата, но затова пък умът му бил съвсем естествен и здрав, а мислите му ― съвсем чисти и неразмътени от попиването на чужди идеи. Той мислел сам за себе си, тъй като не бил ходил в университет. Докато ние, които сме прекарали половината от живота си в училища, сме препълнени с цяла колекция от мисли на чужди хора. Добре е казано в статията на проф. Мюлер, която току-що споменах, че това е бил един чист и истински човек; тайната на неговата самобитност се дължи на това, че той не е бил отгледан в някой университет. Мисълта, която доминирала в неговия ум ― дали Бог може да бъде видян, ― набирала сили с всеки изминал ден, докато той не достигнал до състояние да не може да мисли за нищо друго. Станал неспособен да изпълнява богослужението правилно и да бъде прецизен в дребните детайли. Често забравял да поднесе приношението от храна пред изображението или да разлюлее светилника; друг път го люлеел в продължение на часове и забравял за всичко останало.

Същата идея продължавала да изпълва ума му непрестанно: „Вярно ли е, че Ти съществуваш, о, Майко? Защо не говориш? Мъртва ли си?“.

Може би някои от вас ще си спомнят, че има моменти в живота ни, когато, уморени от умозаключенията на безчувствената и мъртва логика, отегчени от дългото ровене в книгите ― което в крайна сметка не ни научава на нищо, а се превръща в един вид интелектуално ядене на опиум, ― трябва да го получаваме в определени моменти или да умрем ― изтощено от всичко това, сърцето на нашите сърца надава вопъл: „Няма ли някой в тази Вселена, който може да ми покаже светлината? Ако Ти съществуваш, покажи ми светлината в мен. Защо не говориш? Защо правиш Себе си толкова неясен, защо пращаш толкова Посланици, а Самият Ти не дойдеш при мен? В този свят на борби и противоречия кого трябва да следвам аз и на кого да вярвам? Ако Ти си Бог на всеки мъж и всяка жена, защо не дойдеш и не проговориш на Своето дете, за да видиш дали то не е готово?“. На всички нас ни идват подобни мисли във време на отчаяние; но изкушенията, които ни заобикалят, са такива, че в следващия миг забравяме всичко. За момент изглежда, че дверите на рая ще се разтворят, за момент ни се струва, че ще се гмурнем в сияйната Светлина; но животинският човек изтръсква от нас всички тези ангелски видения. Слизаме обратно долу, при животинския човек, и отново се отдаваме на ядене, пиене и умиране, на умиране, пиене и ядене ― и така до безкрайност. Но има някои изключителни умове, които не може да бъдат отклонени толкова лесно, които, веднъж привлечени, никога не се връщат назад, каквото и изкушение да срещнат по пътя си, които искат да видят Истината, и знаят, че животът трябва да си замине. Нека той си отиде с една благородна победа, казват те, а коя победа е по-благородна от тази над низшия човек и от разрешението на проблема за живота и смъртта, доброто и злото?

Накрая за него станало невъзможно да служи в храма. Той спрял да го прави, отишъл в една малка горичка наблизо и заживял там. За този период от живота си той често ми казваше, че не знаел кога изгрява или залязва слънцето, нито как е преживявал. Бил изгубил всяка мисъл за себе си и бил забравил да се храни. По това време за него с любов се грижел един роднина, който го хранел, като слагал храна в устата му, която той механично поглъщал.

Така преминавали дни и нощи. Когато свършвал денят и камбаненият звън и пеенето в храмовете достигали в горичката привечер, момчето ставало много тъжно и започвало да плаче: „Още един ден премина напразно, Майко, а Ти не дойде. Замина си още един ден от този кратък живот, а аз още не съм узнал Истината“. В агонията на душата си той понякога започвал да трие лице в земята и да плаче и от него избликвала тази молитва: „Прояви се в мен, Майко на Вселената! Виж как се нуждая от Теб и от нищо друго!“. Той искал да бъде верен на своя идеал докрай. Бил чувал, че Божествената Майка никога не идва, ако човек не се откаже от всичко заради Нея; бил чул още, че Тя иска да отиде при всеки, но това не става, тъй като хората винаги търсят разни глупави малки идоли, на които да се молят, че те искат своите собствени радости, а не Божествената Майка, и че в момента, в който действително Я пожелаят с цялата си душа ― в същия този момент, ― Тя ще дойде. Той постепенно бил погълнат от тази идея; искал винаги да бъде верен на нея, дори на нивото на материята. Изхвърлил малкото собственост, която притежавал, и дал обет никога да не докосва пари; идеята „Никога няма да докосвам пари“ беше станала част от него. Това може да ви стори странно, но в по-късния му живот, ако го докоснех с монета дори по време на сън, ръката му се извиваше и цялото му тяло сякаш се парализираше. След това в ума му се родила идеята, че похотта е другият враг. Човекът е душа, а душата е безполова и не е нито мъж, нито жена. Идеята за пол и идеята за пари били двете неща, които му пречели да види Божествената Майка, смятал той. Цялата тази Вселена е проявление на Божествената Майка и Тя живее в тялото на всяка жена. „Всяка жена представлява Майката; как бих могъл да мисля за една жена в сексуално отношение?“ Идеята му била, че всяка жена е негова Майка и затова трябва да достигне до състоянието, в което няма да вижда нищо друго освен Нея във всяка жена. И той осъществил това на практика в своя живот.

Такава е огромната жажда, която рано или късно завладява всяко човешко сърце. По-късно същият този човек ми каза: „Представи си, моето момче, че в една стая има чанта, пълна със злато, а един крадец се намира в съседната; мислиш ли, че той ще може да спи? Не. Умът му през цялото време ще бъде зает с мисълта как да влезе в другата стая и да се сдобие със златото. Мислиш ли тогава, че човек, който е твърдо убеден в съществуването на Реалността отвъд всички тези привидности и в това, че има Бог, който е безсмъртен и чиято същност е безкрайното Блаженство ― едно Блаженство, в сравнение с което удоволствията на сетивата са като детски играчки, ― мислиш ли, че такъв човек може да живее доволно, без да се бори да го достигне с всички сили? Може ли той да прекъсне своите усилия дори само за миг? Не. Той би станал луд от желание да постигне това Блаженство“. Такава Божествена лудост обхванала младия човек. По онова време той нямал учител, нито някой, който да му даде съвет, и всеки мислел, че той е луд. Такова е обичайното състояние на нещата в живота. Ако някой отхвърли суетите на света, чуваме да го наричат луд. Но такива хора са солта на земята. От тази лудост са идвали силите, които движат нашия свят, и единствено от нея ще се родят онези сили на бъдещето, които ще продължат да го движат.

[1] Монасите.

[2] Ману — авторът на Ману Смрити, древен индийски трактат върху религиозния закон и социалните задължения.