Шри Рамакришна и неговата мисия

Едно дете на природата, сякаш моделирано от самите ръце на Бог като Адам преди падениетo, Шри Рамакришна съчетавал в себе си по един несравним начин милия, обичен и божествено наивен характер на Шри Рама с дълбоката проницателност и мъдрост на Шри Кришна. Той започнал своята пречистваща, благодатна и даваща надежда на всички божествена дейност повече от десетилетие преди средата на XIX век, през 1836 г., донасяйки със себе си святата мисия на универсалната любов и съчувствие, както и покой и благословии за цялото човечество. Роден в ортодоксално брахминско семейство в едно крайпътно село на Бенгал, наречено Шри Камарпукур, отгледан от баща, който бил крайно строг във всички религиозни съблюдения и много прецизен в правилата на висшата си каста, за него би било съвсем естествено да се превърне в религиозен аристократ; но тъй като „детето е бащата на човека“, бъдещият учител на универсална толерантност, съчувствие и любов още като малък показвал в много по-голяма степен тези божествени качества в сравнение онези, които му били предадени по наследство.

Той бил лидер на група малчугани, принадлежащи на различни касти ― от най-нисшата до най-висшата. Всички те ходели заедно в близката мангова горичка, намираща се в едно просторно поле недалеч от дома му. Тук, като пастирчетата от Шри Вриндаван, те играели своите невинни детски игри. Тъй като за тях кастовите различия не съществували, те се чувствали като отделните крайници на едно и също тяло. Гададхар[1] бил главата и сърцето на това тяло.

Нека сега се опитаме да си представим този отделен индивид като дете. За всеки човек детството е период, силно впечатляващ и запомнящ се за цял живот. За това свидетелства фактът, че през първите две-три години детето запаметява почти цял един език от впечатления, които са негови другари през останалия му живот. Тъй като прелива от енергия и живот, то насища цялата вселена с този живот и така живее и се движи в обкръжението на живи и съзнателни същности, за разлика от неговия пораснал “аз”, за когото светът става отчасти одушевен, отчасти неодушевен и следователно, много по-прозаичен. Може би всички ние сме виждали как понякога едно сухо, трептящо листо, носено насам-натам от вятъра, получава мъмрене от тези малки херувими за това, че не стои мирно и не се държи добре; или как друг път някой от малките ангели яхва една пръчка и започва да гледа на нея като на истински кон; силата на въображението на детето е такава, че то намира в язденето ѝ дори по-голямо удоволствие, отколкото обученият ездач чувства в ездата на истинския кон; то се грижи за нея с цялата пламенност на конника и веднъж я води до езерото, за да я накара да пие вода, чувствайки, че е жадна, друг път ѝ дава храна, мислейки, че е гладна, понякога я гали и милва, а друг път я бие, за да я обучи. Детето се движи в един жив свят. За него всичко е значимо. Това, на което ние гледаме като на играчки и дреболии, за него са много важни неща. Човешкият живот започва с тази сериозност. Детето е винаги щастливо, тъй като угнетяващият и обезценяващ дух на възрастния, който не се впечатлява от нищо, все още не е завладял невръстната му душа и то не се е научило да гледа на нито едно нещо като на дребно и незначително. Затова то може да бъде удовлетворено от неща, които ние смятаме за обикновени и безинтересни. Колко щастлив е този период от неговия живот! Осъзнаващо своята слабост, то естествено търси помощта на другите и понеже всичко е съзнателно и реално за него, то се обръща за помощ към всяко нещо ― живо или неживо, приятел или враг, висше или нисше, добро или лошо ― подобни разграничения все още не се родили в неговата душа, съчувстваща на всички и на всичко. Тъй като то все още не е вкусило плода от дървото на познанието и Сатаната все още не е успял да изкуши този божествен Адам или Ева, детето общува директно с Бог във всеки момент от живота си и черпи цялото си вдъхновение от този универсален източник. Може ли такова свято същество да бъде нещо по-малко от ангел? Ето защо, то винаги е потопено в божествено блаженство и носи голяма радост на онези, които даже само го погледнат.

Такова е детството. А детето, за което ние ще говорим, притежавало тези божествени качества в извънредно голяма степен, както ще научим след малко от случките, свързани с тази част на живота му.

Още от много дълбока древност Бенгал е бил дом на многобройни странстващи артисти, които ходят да изнасят представления от село на село, ако само им бъде заплатена скромна сума, и темите на чиито пиеси са винаги свързани с историите от Рамаяна, Махабхарата или някоя от осемнадесетте Пурани. Музиката е основното притегателно средство във всички тези театрални представления. В драмите и пантомимичните представления случките от Писанията са нещо второстепенно. Но именно те били най-очарователни за младото поколение. Чрез спектаклите на странстващите артисти, изнасяни на популярен език, и млади, и стари ― независимо дали грамотни, или не ― придобиват добро познание за светите епизоди от Писанията. Всяко селско момче е запознато с живота на Шри Рама, Шри Кришна и петимата Пандави. Ръководителите на тези театри сами изпълняват главните роли в спектаклите и когато се случи някои от тях да бъдат истински богоотдадени, ефектът, който те създават в умовете на своята публика, оставя незаличимо впечатление. Такива личности са много популярни и тяхното влияние върху естествено богатото въображение на децата е огромно. Докато трае представлението, младите слушатели действително живеят във Вриндаван, Айодхя, Индрапрастха или Хастинапура. Впечатленията, които тези представления създават в умовете им, остават в тях за цял живот.

Всеки път когато се изнасяло такова представление, независимо дали в неговото, или в някое съседно село ― малкият Рамакришна винаги присъствал на него. Освен своето богато развито въображение и впечатлителна натура, той имал и много силна памет, затова за него било съвсем естествено да запомни наизуст цели пиеси.

Слънцето греело ярко върху стадо пасящи крави, напълно несъзнателни за красивия пейзаж наоколо, който бил озвучен от свируканията и сладкото чуруликане на две съперничещи си кукувици и напоен с омайния и нежен аромат на новоразцъфналите мангови цветове в близката горичка. Там под едно голямо, разклонено и сенчесто дърво можела да бъде видяна група от весели малки момчета, които ядели обяда си. Някои от тях танцували, други викали и се гонели, а трети игриво отмъквали обеда на другарчетата си. Цялата сцена приличала на съвършена идилия. Момчетата били от всички касти. Сред тях бил Шри Рамакришна, който пеел красива песен. Изведнъж той спрял и помолил другарите си да изпълнят пиесата, която били гледали наскоро в съседното село. В нея се разказвало за чувствата на пастирките след раздялата с техния любим, Шри Кришна, който отишъл да живее в Матхура. Момчетата се съгласили. Малкият Рамакришна станал Радха, а другите взели ролите на нейните приятелки, една от които се наричала Бринда. Радха била изпълнена с голямо безпокойство и болка поради раздялата със своя любим. Нейните другарки се боели, че тя може дори да изгуби живота си. Затова възложили на Бринда да отиде при Шри Кришна и да му разкаже за нещастното състояние, до което била доведена Радха. Преди да тръгне Бринда попитала Радха, какво трябва да каже на Шри Кришна, а тя, тъй като била неспособна да изрече и дума, просто промълвила името на своя любим и припаднала. При тази сцена представлението било ненадейно прекъснато, защото Шри Рамакришна действително припаднал и изгубил съзнание. От очите му се стичали сълзи, а от устата му неясно се чували имената на Шри Кришна; накрая дори това спряло.

Както беше казано, Шри Рамакришна притежавал извънредно чувствителна натура и докато играел ролята на Радха, той бил толкова дълбоко впечатлен от чувството на любов към Шри Кришна и почувствал болката от раздялата с него толкова силно, че действително забравил, че това е само игра. Живеел в истинския Вриндаван и бил истинската Радха ― как тогава би могъл да остане дори за миг без своя любим? Заобикалящият го пейзаж също спомогнал до голяма степен той да се пренесе в онази блажена земя, където природата като красива царица неизменно стои на свежия зелен трон на вечната пролет. Неговият поетичен ум бил толкова силно впечатлен от красивите разкази за Шри Вриндаван и от разтапящите сърцето случки, обрисувани от странстващите актьори и селските разказвачи на пуранически истории, че той сякаш живеел, движел се и съществувал в тази блажена земя през по-голямата част от живота си. И най-малкото внушение било достатъчно, за да запали скрития пламък в него и той забравял къде се намира и се пренасял в здравословната и весела атмосфера на Вриндаван. В повечето случаи това забвение водело до пълно безсъзнание за всичко наоколо и резултатът бил, че той припадал. Тъй като не били способни да проумеят дълбочината на ума му, хората мислели, че детето страда от епилептични припадъци.

Несъзнателен в голяма степен за света около себе си, за него било естествено да харесва саннясините[2] заради тяхната отреченост и безразличие към външния свят.

Веднъж майка му му подарила нова дреха. Той я облякъл и отишъл да изрази почитта си към светите садху[3], които били отседнали на гости при един от богатите земевладелци на селото на път за Джаганатх[4]. Виждайки ги увити в малки парчета плат, на него също му се приискало да се облече по този начин, затова разкъсал новата си дреха на парчета и избрал две от тях. Увил се в тях, след което се появил пред майка си и я помолил да види как е станал саннясин. Разбира се, тя много се ядосала, тъй като нито една майка никога не би искала дори и да си помисли как нейното скъпо дете я напуска и тръгва из друмовете и джунглите, за да води опасен живот, просейки от врата на врата. Тя му се скарала за това безразсъдно поведение, а после го приласкала и прегърнала с двойно по-голяма нежност и любов.

Тъй като имал много миловидна и красива външност, Шри Рамакришна бил любимото дете на жените от почти всички семейства в селото. С голяма радост те го хранели с вкусни лакомства винаги щом го срещнели. Някои богати и религиозни възрастни хора като г-н Маник Банерджи и г-н Дхармадас Лаха дори го смятали за божествено същество поради неговата вродена любов към Бог ― много по-голяма, отколкото би могло да се очаква от дете на неговата възраст. Собствените му роднини гледали на него с известно, може би суеверно от съвременна гледна точка уважение, тъй като с раждането му бедността напуснала дома им и оттогава нататък семейството винаги се радвало на добро материално състояние.

Когато Шри Рамакришна бил на пет години, баща му пожелал да го прати в селското училище, оглавявано от един учител педагог. Детето било прието в него и за съвсем кратко време се сприятелило с всичките си съученици. След края на часовете то играело с тях и пеело със сладкия си и мелодичен глас песните, които било научило от странстващите музиканти. Така запленило сърцата на всички. За тях била голяма радост да го слушат да пее. Заедно изпълнявали различни сценки, които били гледали наскоро. Децата били много щастливи да имат Шри Гададхар за свой другар. Когато след няколко дни се разчуло, че той може да пее и рецитира добре, учителят също научил за това. Един ден след края на училищните часове той го помолил да попее. Шри Рамакришна го направил, и то по такъв очарователен начин, че оттогава нататък всеки ден учителят не го пускал да си тръгне, докато не изпее поне една песен с красивия си глас. Момчето станало негов любимец и той никога не му се карал, че не внимава в уроците. Впоследствие литературните му умения се простирали само до детския буквар, а математическото му познание ― до простото събиране. Преди въвеждането на съвременната образователна система букварът в селските училища се наричал Шишубодха. След като научело азбуката от него, детето трябвало да чете историята на милосърдния Карна, живота на Прахлада и т.н., всички написани в стихове. Прозата била въведена едва по-късно в Бенгал и станала популярна под влияние на християнските мисионери. Днес в Бенгал голяма част от литературата е вече в проза, но шестдесет години по-рано този литературен жанр не бил толкова високо почитан и хората в селата се придържали към стария стил, въпреки че в градове като Калкута букварите в проза били използвани за децата според английския метод. Гададхар имал голяма слабост към живота на момчето поклонник Прахлада и често четял неговата история с голямо вдъхновение и плам пред публика от ценители. В селото имало един човек, Мадху, който бил от кастата на тъкачите; той много обичал да слуша Гададхар да чете за Прахлада; затова след края на училището го вземал, завеждал го у дома си и го карал да чете историята за поучение на себе си и на множеството необразовани мъже и жени, които се събирали около младия рецитатор винаги щом отидел там и отворел своята книга. По това време той бил на седем години.

Скоро след това баща му напуснал света, оставяйки отговорността за семейството на най-големия си син, Рамкумар. Изминали една или две години и дошло време на Гададхар да бъде даден светият брахмински шнур и той да бъде посветен в тайнствата на брахминската религия. Според обичая момчето трябвало да избере една дама, от която да изпроси храната си за първи път като от своя майка в Бог. Дългът на всяко уважавано брахминско момче бил да посочи някоя брахминска жена. Това важело още повече за Гададхар, тъй като неговото семейство било известно като най-ортодоксалното в цялото село. Но той предпочел това да бъде една благочестива вдовица от кастата на ковачите на име Дхани. Всички членове на семейството му възразили на това. Това малко момче, обаче, си имало своите собствени разбирания и неговата широка универсална натура се разбунтувала срещу идеята да гледа отвисоко на една действително набожна и честна жена, просто защото тя била от нисша каста, както и срещу общоприетото разбиране, според което всеки брахмин трябва да бъде смятан за въплъщение на благочестието и чистотата, въпреки че може да се държи по-лошо и от парий. Неговият характер, способен да вижда и оценява доброто, бил винаги готов да приеме истинските достойнства на един човек, независимо в какво социално положение се намирал той. Има ли нещо чудно тогава във факта, че той предпочел да приеме бхикша[5] от тази добродетелна жена?

Хората са жертва на класови предразсъдъци навсякъде по света, не само в Индия. Разликата се състои единствено в това, че тук кастата е осветена от религията, докато в другите земи тя се определя отчасти от обществените обичаи и отчасти от личните предпочитания и антипатии на човек, който има склонността да гледа винаги снизходително на грешките на собствените си роднини и тези на богатите хора. Много често истинските качества и достойнства биват пренебрегвани, защото се случва някой мъж или жена да бъдат родени в нисша каста или класа, въпреки че накрая доброто побеждава. Един пример за това е преклонението на брахмините тук, в южна Индия пред светците парии. Въпреки това е ясно, че обвързаните от класови предразсъдъци хора по света винаги много трудно признават достойнствата на човек от по-нисша класа. Истинските добродетели и чистота на характера, обаче, сами засияват дори и първоначално да не са били забелязвани. Едно широко и универсално сърце като това на Шри Рамакришна не можело да не признае добродетелността, независимо къде се намирала тя. Затова, въпреки че всичките му роднини и приятели се възпротивили на избора му на Дхани като негова майка в Бог, той останал непреклонен. Затворил се в една стая и цял ден не ял нищо, докато неговият втори брат Рамешвар не му обещал, че желанието му ще бъде изпълнено дори с цената на уронването на престижа на семейството, което дотогава се радвало на безупречна репутация. Шри Рамакришна бил доволен и излязъл от стаята си. Той бил удостоен със светия брахмински шнур със съответната церемония, а Дхани станала негова майка в Бог.

В Бенгал има обичай по време на погребални обреди да се канят на среща учените хора от околността, за да обсъждат различни духовни въпроси. Веднъж когато в дома на семейство Лаха се провеждало такова събрание, Гададхар подобно на младия Исус обсъждал различни духовни теми с мъдрите хора, и то по такъв начин, че всички те останали възхитени от него и го благословили, казвайки: „От това необикновено дете ще излезе забележителен човек!“ След този случай всички в селото започнали да гледат на него като на развито за възрастта си дете, а някои го смятали за свръхчовек. Имало един неграмотен човек на име Чинну Шринивас, който правел украшения от раковини, и той понякога водел момчето на усамотено място, за да го боготвори с цветя, приношения и сладки: простодушният човек плачел пред него с истинска богоотдаденост, сякаш виждайки в детето своя собствен божествен идеал! От тези случки можем да узнаем за влиянието, което Шри Рамакришна упражнявал несъзнателно върху хората още в най-ранните си години.

Сред няколкото негови момчешки занимания тук ще спомена още две. Той бил много добър художник и можел да прави красиви глинени изображения, които му носели пари, когато били излагани на пазара. Той използвал парите, за да храни бедните си другарчета. Тази му природна дарба била наистина необичайна. За това свидетелства фактът, че дори опитните художници и скулптори се допитвали до него, за да разберат дали техните произведения са добри.

Шри Рамакришна имал големи имитаторски способности и можел да подражава до съвършенство поведението на който и да е мъж или жена. Когато се обличал в женски дрехи, никой не можел да го разпознае. Дори собствените му другарчета момичета не можели да се досетят кой е, когато идвал да говори с тях, облечен като момиче. С каква почуда и удивление го гледали после, когато им се разкривал! Той много се забавлявал с подобни шеги. По този начин ставал мил и драг на всички мъже и жени.

Вече казахме, че неговите литературни умения били съвсем елементарни. Когато бил на седемнадесет години, през 1853 г., той преписал Юддхаканда от Рамаяна на бенгалски език. Това копие се пази грижливо в Белюрския манастир, близо до Калкута, който сега е под ръководството на Свами Брахманандаджи. То е написано чисто, с едър момчешки почерк, без да е отделяно голямо внимание на правописа. С помощта на това копие дори повърхностният наблюдател би могъл да прецени неговите литературни умения.

През този период от живота си той тренирал борба и със своите гъвкави крайници можел да заеме която поза си пожелае, за учудване на страничните наблюдатели. Лесно заемал повечето от осемдесетте пози, за които хатха-йогините се трудят и практикуват толкова усърдно.

Шри Рамакришна бил на деветнадесет години, когато неговият брат Рамкумар, силно ерудиран в Писанията и притежател на тол[6] в Калкута, му писал писмо от големия град, с което го молел да отиде при него. Въпреки че Рамкумар бил беден, той не вземал никакви такси от учениците си, тъй като ортодоксалните брахмински учени смятат за грях да продават познанието си.

От това, което беше казано, става ясно, че Шри Рамакришна почти не дължал своето образование на което и да е човешко същество. Неговото умствено развитие протичало естествено и ако някой можел да претендира, че е негов учител, това била самата природа. Той бил много точен наблюдател на човешката натура. Общувайки с всякакви класи хора, Шри Рамакришна бързо изучавал характера и чертите на всеки един, запазвайки в същото време своята собствена индивидуалност непокътната. Това обширно познание му послужило по-късно и станало извор на неговите въздействащи и очарователни басни и метафори. Светът, в който живеел, бил все така неизменно красив, като Шри Вриндаван, тъй като отразявал собственото му чисто сърце, което Божественият пастир[7] бил направил свое постоянно жилище. Затова заминаването му от Камарпукур в Калкута може да се сравни със заминаването на Шри Кришна от Гокула за Матхура[8].

Когато неговият брат му писал да отиде в Калкута, той имал двоен мотив за това ― първият бил да му даде образование в санскритския език, което дотогава малкият му брат напълно пренебрегвал, а вторият – да го направи полезен член на семейството, като му намери работа. Шри Рамакришна много уважавал големия си брат. Ето защо, след като получил писмото, тръгнал за Калкута.

Там пред него се разкрила една напълно нова сцена и поле на действие. Той слязъл от скута на природата, за да се изправи пред фалшивите имитации на изкуството. Но тъй като все още имал силно развит природен усет и интуиция, тези имитации не могли да го заблудят със своя лъжлив блясък. Неговата оптимистична природа не им обръщала почти никакво внимание; привидната красота и блаженство не го привличали и не го удовлетворявали.

Въпреки че не бил развил навика да чете книги, Шри Рамакришна започнал да изучава санскритската граматика под ръководството на брат си от уважение към неговото желание. Но това продължило само няколко дни. Един ден, докато седял сам на терасата пред стаята си, той видял един човек, учен в Няя и Мимамса[9], когото познавал отпреди, да носи нещо в една салфетка. Поради близостта си с пандита[10] го попитал какво е това. Получил отговор, че това е малко ориз и един зелен банан, спечелени от съседното имение като отплата за изпълнението на свещеническите му задължения. При това той веднага започнал да размишлява и бързо стигнал до извода, че ако с толкова много учене човек може да получи само подобна дреболия, то полагането на такива огромни усилия за наизустяването на хилядите трудни афоризми на граматиката, логиката и останалите науки и всичко това – до дълбока старост – няма никакъв смисъл. Не изкарва ли хляба си и обикновеният пазач на улицата, въпреки че не може да прочете и една буква? Той решил, че не иска такова познание. За него то не струвало и пукната пара. От този момент нататък се отказал от идеята за ученето. На следващия ден брат му го попитал каква е причината да не учи от граматиката както обикновено и когато получил горния отговор, Рамкумар се разсмял, вземайки го за глупаво момчешко хрумване.

Всеобщо разбиране сред учените в индуистките Писания е, че придобиването на познание е само едно интелектуално занимание и не е нужно всеки да следва ученията на мъдреците, според които човек трябва да гледа на света като на нереален и да смята единствено Брахман за реален. Затова било нормално за Рамкумар да си мисли, че брат му е неопитно момче с недостатъчно познание за света, което ще се научи, щом придобие опит. Той го помолил да остави безумните си идеи и да продължи с ученето си. Но Шри Рамакришна решително му отговорил, че няма да учи, за да придобие едно познание, което по никакъв начин не може да го изведе отвъд всички желания, и че по-скоро ще се опита да достигне до онова познание, чрез което всичките му физически, умствени и духовни нужди ще го напуснат веднъж завинаги. Рамкумар още повече се разсмял на този отговор, но тъй като бил добър и любящ брат, не настоявал много и му позволил да прави каквото иска, вярвайки, че времето ще го научи най-добре.

Така Шри Рамакришна бил оставен на свобода. Понякога той ходел в голямото имение на г-н Дигамбар Митра заедно с брат си. Рамкумар бил почитан и покровителстван от него, както и от много други заможни хора в околността, поради своето всеобхватно познание. Сладкият глас и приятният характер на Шри Рамакришна веднага го направили любимец на всички членове на семейство Митра и особено на дамите, които обичали да го слушат да пее духовни песни. Духът на Камарпукур започнал да се възцарява и тук.

В Джанбазар, Калкута, имало една богата дама на име Рани Расмани, която била известна със своя интелект, прозорливост и благочестие. Тя имала голямо желание да построи и посвети храм на божествената Майка Кали. Затова купила обширен парцел земя в село Дакшинешвар на брега на река Ганг, на около четири мили северно от Калкута. Въпреки че била родена в нисша каста, тя искала някои добри брахмини да ѝ помогнат в това благородно начинание, като приемат нейните дарове и станат свещеници на божествената Майка. С тази цел изпратила хора до различни центрове на учението в столицата и извън нея и поискала да узнае мнението на пандитите за нейния проект. Всички те ѝ отговорили, че тъй като е шудра[11] по каста, не може да очаква никой уважаван брахмин да вземе участие в планираната церемония и празник. Това породило у нея объркване, отвращение и чувство на безпомощност. Накрая се срещнала с Рамкумар и го попитала за неговото мнение. След дълго размишление той я помолил да припише собствеността на бъдещия храм на своя гуру, който бил брахмин, и така всички трудности щели да бъдат премахнати. В този случай, тъй като собствеността щяла да принадлежи на един „дважди роден“, т.е. брахмин, нито един от членовете на свещеническата каста не би възразил да участва в церемонията по освещаването. Това я изпълнило с голямо удовлетворение и тя незабавно направила това, за което била посъветвана. Собствеността, за която била заплатила повече от милион и двеста хиляди рупии, била приписана на името на нейния гуру.

Встъпителната церемония започнала в деня на Снана ятра[12] през 1853 г. и един от най-големите храмове, построен на обширната собственост, бил посветен на Майката на вселената, богинята Кали. Безброй мъже и жени заприиждали от всички страни и били удостоени с пищна гощавка. Ортодоксалните брахмини, обаче, се въздържали да отидат, следвайки разбиранията на тогавашното общество. Тъй като никой друг брахмин не симпатизирал на Рани Расмани, тя помолила Рамкумар да стане главен свещеник на божествената Майка и той с готовност се съгласил. Неговият брат го последвал на встъпителната церемония.

Сред всички пируващи единствено Шри Рамакришна останал ненахранен, защото не искал да яде от храната на тази дама, произлизаща от кастата на шудрите; затова вечерта утолил глада си, като си купил ориз за четвърт анна. Изглежда сякаш в него за първи път се проявявала предадената му по наследство ортодоксалност ― за да изчезне напълно съвсем скоро след това. Когато церемонията свършила, той изразил мъката си от това, че брат му приел да служи при една шудра. Но след като Рамкумар цитирал няколко откъса от Писанията, за да докаже, че в това няма нищо нередно, Шри Рамакришна останал напълно удовлетворен и започнал да се храни в Дакшинешвар заедно с него.

Мнозина брахмини в Камарпукур започнали да критикуват Рамкумар, понеже приел да служи при шудра. Когато Шри Рамакришна се върнал там след няколко дни, те го залели с нападки заради неблагоразумното и непристойно според тях действие на Рамкумар. Той чул всичко това, но запазил мълчание, тъй като нямал никакво съмнение по отношение на безупречното поведение на брат си. След като останал няколко дни у дома си, по време на които посетил своя племенник Хридай в Сихар, село на около пет мили от Камарпукур, той се върнал в Дакшинешвар и останал с Рамкумар.

Веднъж Шри Рамакришна взел парче глина от брега на свещения Ганг и изваял от него толкова красиво изображение на бог Шива, яздещ бик, че то предизвикало възхищението на всички, които го видели. Матхуранатх Бисвас, зетят на Рани Расмани и управителят на нейния имот, се разхождал в градината по това време. Той също видял красивото изображение и бил така очарован от него, че веднага поискал да узнае кой е скулпторът. Когато му отговорили, че това е малкият брат на неговия главен свещеник, той помолил Рамкумар да доведе своя брат художник при него.

Веднага щом видял Шри Рамакришна, Матхуранатх бил силно запленен от неговия мил характер и поискал да го назначи като свещеник заедно с брат му. Скоро се появила възможност за това.

Близо до храма на Кали бил разположен храмът на Вишну. Там имало един брахмин, нает за свещенослужител на Бог. Поради своето нехайство веднъж той счупил крака на фигурата на Шри Кришна, което предизвикало голямо вълнение в храмовете в Дакшинешвар. Вестта достигнала до Рани в Джанбазар. Тя била много разочарована от небрежността на свещеника и не знаела какво да прави със счупената фигура. Потърсила съвета на много пандити, които единодушно ѝ казали да изхвърли статуята и да я замени с нова. Шри Рамакришна също бил попитан за това, какво мисли по въпроса. В отговор той помолил Рани да запита пандитите, какво биха посъветвали една дама, чийто съпруг си е счупил крака. Биха ли я посъветвали просто да го изхвърли? Или, от друга страна, биха ѝ казали да намери добър лекар, който да го лекува, докато не оздравее напълно? Разбира се, мъдрите мъже трябвало да се съгласят с това мнение, при което Шри Рамакришна попитал Рани дали докато боготвори светото изображение, тя почита своя истински съпруг или просто едно изображение. Съобразителната Рани веднага разбрала силата на неговия аргумент и го помолила да поправи счупената фигура, защото по-рано била чула, че той е отличен самоук художник. Шри Рамакришна залепил фигурата така добре, че по никакъв начин след това не можело да се види, че някога там е имало счупване. Рани останала много доволна и поискала да го назначи за свещеник. Той отговорил, че ще се съгласи, ако бъде позволено на неговия племенник Хридай да живее в храма. Рани веднага дала съгласието си и на Шри Рамакришна била възложена длъжността на свещеник в храма на Вишну, а Хридай започнал да се грижи за накитите и украшенията на светия образ на Кали. Шест месеца по-късно Шри Рамакришна бил преместен в храма на Кали, а Рамкумар ― в храма на Вишну.

Когато Майка Кали била „поверена“ на грижите на Шри Рамакришна, в него постепенно се разразила силна духовна буря. Той изпитвал естествена любов към божествената Майка още докато бил в Камарпукур и имал навика да я боготвори заедно със своите приятели. Това била една от любимите игри на детството му. Сега пред него стояла действително Тя, неговата скъпа и многообичана вечна Майка. Това вече не било игра, а нещо много сериозно за него. Отначало радостта му нямала граници. Ставал от сън рано сутрин, вземал в ръка кошница за цветя и дълго избирал най-красивите цветове от голямата градина около храма. От тях правел прекрасен венец; после украсявал своята възлюбена Майка, слагайки го на врата ѝ. Когато сядал, за да извърши богослужението, не знаел кога да спре. Когато започнел да люлее лампата на арати пред богинята, губел всякаква представа за времето. За него тя не била каменна фигура, а жива Майка. И как можело едно любящо и послушно дете като него да не чувства безкрайно блаженство в нейното мило и сладко присъствие? За да я удовлетвори, той ѝ пеел песни ― песните, които по-рано се били излели от чистото сърце на едно друго нейно обично дете, Рамапрасад. Всеки момент от живота му преминавал в мисълта за това, как да я направи щастлива. Сънят го напуснал и по цяла нощ той се опитвал да измисли най-добрия начин, по който да боготвори своята възлюбена Майка. Ако денят бил горещ, той заставал до нея и ѝ веел в продължение на часове. Приготвял бетелови листа със ситно нарязани ядки по най-изящен начин, за може неговата скъпа Майка да бъде съвършено удовлетворена, докато ги дъвче. През първите няколко месеца изцяло забравил себе си и бил напълно погълнат от идеята за своята божествена Майка. Когато сядал да медитира върху нея, времето и пространството изчезвали и той се изгубвал в нея.

[*] Един от близките ученици на Шри Рамакришна, по-късно приел монашеството.

[1] Рожденото име на Шри Рамакришна.

[2] Саннясин ― странстващ (в повечето случаи) монах; саннясини ― монахиня.

[3] Садху ― монах (обикновено странстващ), свят човек, който се е отрекъл от света и се е посветил на целта на постигането на мокша, освобождение; синоним на саннясин; ж.р. ― садхви или садхвини.

[4] Храма на Джаганатх в свещения град Пури.

[5] Бхикша ― храната, изпросена като подаяние от странстващ монах, садху.

[6] Безплатно училище, в което се изучават Писанията и другите индуистки науки. Тези училища били оглавявани от брахмини, които не били платени, но получавали дарения в замяна на труда си.

[7] Шри Кришна; Бог.

[8] Периодът от живота на Шри Кришна, в който той напуснал местата на своите божествени детски и младежки игри, за да отиде в столицата и да седне на царския трон.

[9] Две от шестте системи на ортодоксалната индуистка философия: Няя или науката за логиката и Уттара Мимамса или Веданта.

[10] Пандит ― учен; човек, който е вещ в индуистките Писания.

[11] Най-нисшата от четирите основни касти, кастата на слугите.

[12] Празника на къпането на Шри Джаганатх в свещения град Пури в деня на пълнолунието на индийския месец джьещтха (май-юни).