Веданта. Песента на Безкрайната душа

Един светец на име Нарада отишъл при друг светец на име Санаткумара, за да научи за истината. Санаткумара го попитал какво е изучавал досега. Нарада отговорил, че е изучил Ведите, астрономията и много други неща и въпреки това не чувства удовлетворение. Последвал разговор между двамата, по време на който Санаткумара заявил, че цялото това познание върху Ведите, астрономията и философията е само нещо второстепенно – че науките са второстепенни. Най-върховното, най-висшето познание е онова, което ни дава възможност да реализираме Брахман[1]. Подобни идеи откриваме във всяка една религия и затова религията твърди, че тя е най-висшето познание. Знанията в науките обхващат само част от нашия живот, но познанието, което религията ни носи, е вечно и безкрайно като истината, която проповядва. Често, за съжаление, претендирайки за върховенство, религиите „са гледали отвисоко“ на материалното познание и не само това, но многократно са отказвали да бъдат доказани с негова помощ. Затова по света винаги е съществувала борбата между религиозното и материалното познание, едното – заявяващо непогрешимостта на авторитетите като свой ръководен принцип, отказващо да чуе каквото и да било по въпроса от материалното познание, а другото – опитвайки се да нареже на парчета със своя бляскав инструмент, разума, всичко, което религията може да изтъкне като доказателство за истината. Тази война се е водила и все още се води във всяка страна. Религиите са побеждавани отново и отново и са били почти унищожени. Култът към Богинята на разума по време на Френската революция не е бил първото проявление на този феномен в историята на човечеството, той е повторение на онова, което се е случило в древността, само че в по-големи мащаби. Днес физическите науки са по-добре въоръжени, отколкото преди, а религиите, напротив – все по-зле и по-зле с течение на времето. Техните основи са били изцяло подкопани и съвременният човек знае в сърцето си, каквото и да говори пред хората, че не е способен повече да „вярва“. Да вярва в определени неща, защото някое организирано тяло от свещеници му казва да вярва; да вярва, защото някакви истини са били написани в определени книги; да вярва, защото на неговите близки се харесва той да вярва – съвременният човек знае, че това е невъзможно за него. Има, разбира се, много хора, които сякаш приемат така наречената популярна вяра, но знаем също така, че те не мислят в действителност. Тяхната идея за вяра може по-скоро да бъде определена като „немислещо безгрижие“. Поради всички тези причини борбата между религията и науката не би могла да продължава още дълго без да бъдат разбити на парчета постройките на религията.

Въпросът е: има ли изход? Или нека го зададем в по-конкретна форма: Ще докаже ли религията себе си чрез откритията на разума, както го прави всяка друга наука? Могат ли тук да бъдат приложени същите методи на изследване, които прилагаме в науките и външното познание – могат ли да бъдат приложени те и в науката на религията?

Мисля, че това трябва да стане и съм още на мнение, че колкото по-скоро се случи, толкова по-добре. И ако една религия бъде унищожена от подобни изследвания, то тогава тя през цялото време е била едно безполезно и безстойностно суеверие; затова колкото по-бързо си отиде, толкова по-добре. Абсолютно съм убеден, че нейното унищожение е най-доброто, което би могло да стане. Без съмнение, чрез едно подобно изследване всички примеси и отпадъци на религията ще бъдат отмити, но едновременно с това нейните най-съществени части ще изплуват и ще излязат наяве победоносно. Така тя не само ще стане научна – не по-малко научна, отколкото което и да било от заключенията на физиката или химията – но ще има дори по-голяма сила, тъй като химията и физиката не притежават вътрешен мандат, който да свидетелства за тяхната достоверност, какъвто има религията.

Мисля, че онези, които отричат ефикасността на рационалното изследване в областта на религията, си противоречат сами. Например християнинът твърди, че неговата религия е единствената истинска религия, защото това е било разкрито на някого. Мохамеданинът предявява същите претенции – за него ислямът е единствената автентична религия, защото е била разкрита на някого другиго. Но християнинът казва на мохамеданина: „Някои части от твоята етика не изглеждат правилни. Твоите книги казват например, мохамедански ми приятелю, че неверникът може да бъде покръстен в религията на Мохамед насила и ако не го направи, може да бъде убит; и всеки мохамеданин, който убие такъв неверник, ще получи сигурен достъп до небето, дори да е извършил много грехове и престъпления.“ Мохамеданинът може би ще отвърне рязко: „За мен е правилно да правя това, защото моята книга го казва. Би било погрешно, ако не го спазвам.“ Християнинът казва: „Но моята книга не казва това.“ Мохамеданинът отговаря: „Не знам. Не съм длъжен да вярвам на твоята книга; моята казва: „Убивай неверниците.“ Откъде знаеш кое е правилно и кое – погрешно? Със сигурност това, което е написано в моята книга, е вярно, а онова, което казва твоята, „не убивай“, е погрешно. Ти казваш същото, християнски ми приятелю. Твърдиш, че правилно е това, което Йехова е провъзгласил на евреите да правят, а погрешно е онова, което им е забранил. Така и аз ти казвам, че Аллах е провъзгласил в моята книга определени неща, които трябва да бъдат изпълнявани, и че това е единственият критерий за добро и зло.“ Въпреки това, християнинът не е удовлетворен; той настоява да се направи сравнение на морала в Проповедта на планината и морала на Корана. Как може да бъде разрешена тази дилема? Ясно е, че книгите не могат да го направят, защото самите те са в противоречие помежду си и не могат да отсъдят. Така стигаме до заключението, че трябва да допуснем съществуването на нещо по-универсално от тези книги, нещо по-висше от всички етически норми, които съществуват в света, нещо, което да отсъди между силите на вдъхновение на различните нации. Няма значение дали ще заявим това смело и открито, или не, но е съвсем очевидно, че трябва да се позовем на разума.

Сега възниква въпросът дали светлината на разума е способна да отсъди между вдъхновение и вдъхновение, дали може да приложи своите критерии, когато има конфликт между пророк и пророк, дали тя има силата да разбере каквото и да било от областта на религията? Ако това не е така, тогава борбата между книгите и пророците, продължаваща от векове, е безнадеждна и изобщо не може да бъде намерено разрешение на проблема. Това би означавало, че всички религии са само лъжи, отчайващо противоречиви, без каквато и да е общовалидна етична идея.

Доказването на религията зависи от истинността на вътрешното устройство на човека, а не от някакви книги. Тези книги са само продукти и последици от това устройство и са създадени от хората. Разумът също е резултат от тази обща причина – вътрешното устройство на човека – и на него трябва да се позоваваме ние. Тъй като единствено разумът е директно свързан с тази вътрешна структура на човека, до него трябва да се прибягва дотогава, докато той може да я следва вярно и точно. Какво имам предвид под разум? Имам предвид това, което всеки образован човек би искал да стори в настоящето – да приложи откритията на материалното познание в религията.

Първият основен принцип на разума е, че частното се обяснява с общото, общото – с всеобщото, докато не се стигне до универсалното. Например, имаме идея какво е закон. Ако нещо се случи и вярваме, че то е следствие от някой определен закон, ние сме удовлетворени; това е обяснение за нас. Обяснение означава доказването на това как едно определено следствие, което е било източник на неудовлетворение за нас, е само нещо частно от общата маса явления, които обозначаваме като „закон“. Когато ябълката паднала, Нютон се обезпокоил; но, виждайки, че всички ябълки падат, той открил гравитацията и бил удовлетворен. Това е основният принцип на човешкото познание. Виждам едно човешко същество на улицата например. Отнасям го към по-голямото понятие за човека и съм удовлетворен. За да узная, че то е човек – отнасям частното към общото. Затова частните случаи трябва да бъдат отнасяни към общите, те към всеобщите, и накрая всичко – към универсалното или последната концепция, която имаме – тази на битието. Битието, или съществуването, е най-универсалното понятие.

Всички ние сме човешки същества. С други думи, всеки от нас е една отделна част от общото понятие за човечеството. Един човек, една котка и едно куче – всички са животни. Отделните примери за човека, кучето или котката спадат към по-голямото и по-общо понятие за животното. Човекът, кучето, котката, растението и дървото принадлежат към една по-всеобща категория – тази на живота или на живата природа. Всички същества и вещества влизат в понятието на съществуването – всички ние влизаме в тази категория. Това обяснение представлява отнасянето на частното към общото чрез намирането на други частни случаи от същия вид. Умът се състои от такива видове обобщения, складирани огромни количества. Той е пълен с пространства, разделени от многобройни преградки, така да се каже, в които всички идеи са групирани и класифицирани. Винаги когато се натъкнем на нещо ново, умът моментално се опитва да открие неговия вид в едно от тези малки пространства. Ако успеем да го направим, ние слагаме новото нещо там и сме доволни – тогава се казва, че сме го познали. В действителност, под познание се има предвид само това и нищо повече. Ако не открием нищо подобно между тези преградки, ние сме неудовлетворени и трябва да чакаме, докато намерим по-нататъшна класификация за него, която вече съществува в ума.

Както вече казах, познанието е повече или по-малко класификация. Но има още нещо. Друго разбиране за познанието е, че обяснението на всеки феномен трябва да идва отвътре, а не отвън. Например, съществувало е вярване, че когато човек хвърли камък и той падне, някакъв демон го издърпва надолу. Много явления, които са в действителност естествени, са били приписвани на свръхестествени същества. Обяснението, според което духът е изтеглил камъка, е неприсъщо за самия камък и следователно то е обяснение, идващо отвън. Но обяснението за гравитацията е в съгласие с природата на камъка – то идва отвътре. Тази насока на мисълта ще откриете в цялата съвременна наука. Казано накратко, науката представлява обяснение за нещата според тяхната собствена природа, за което не са необходими външни същества или реалности. Химикът няма нужда от демони или духове, за да обяснява явленията. Нито пък физикът се нуждае от тях, за да обясни феномените, които изследва. Както който и да било друг учен.

Това е една от отличителните черти на науката. Тя трябва да бъде приложена и в религията. Но религиите не прилагат този принцип и затова се рушат на парчета. Всяка наука изисква обяснения, които идват отвътре, от самата природа на нещата. Религиите, обаче, не са способни да отговорят на това изискване. Още от най-древни времена съществува старата теория за личното божество, което е напълно отделeно от вселената. Аргументите в нейна защита са били повтаряни отново и отново – как е нужно да имаме Бог, изцяло отделен от вселената, едно свръхкосмично божество, което е създало вселената по собствена воля и е считано от религията за неин господар. Откриваме още, че всемогъщият Бог е описван като всемилостив, но в същото време виждаме как в света несправедливостите си продължават. Въпреки че последното не засяга философа, той все пак казва, че всички тези обяснения са погрешни още в самата си основа, тъй като идват отвън, а не отвътре. Какво е породило вселената? Нещо извън нея, някакво същество, което я движи?! Подобен довод вече се бил оказал неспособен да обясни феномена на падащия камък. Днес по същия начин той се смята за незадоволителен в обяснението на религията. И религиите се рушат, защото не могат да дадат по-добро обяснение.

Друго проявление на принципа, според който обяснението на всеки един феномен трябва да идва от самия него, е съвременният закон за еволюцията. Най-общо казано, смисълът на еволюцията се състои в следното: природата на всяко нещо се възпроизвежда; следствието не е нищо друго, освен причината в различна форма, и всяко проявено качество в следствието е съществувало в потенциално състояние в причината; цялата вселена е всъщност еволюция, а не творение. С други думи, всяко следствие е възпроизвеждане на предхождащата го причина, изменено под въздействие на обстоятелствата – това продължава непрекъснато в цялата вселена. Няма нужда да излизаме извън нея, за да търсим причините за тези промени; те са вътре. Няма защо да търсим външна причина. Това разрушава религията. Искам да кажа, че религиите, които са поддържали идеята за свръхкосмичното божество, представляващо само един много голям човек и нищо друго, повече не могат да стоят прави на краката си – те сякаш са били съборени на земята.

Може ли да има религия, която прилага тези два принципа?[2] Мисля, че да. Видяхме на първо място, че трябва да спазим принципа за обобщението. Този обобщаващ принцип трябва да бъде прилаган заедно с принципа на еволюцията. Необходимо е да достигнем до едно крайно и универсално обобщение, от което всичко друго е било създадено. Първопричината, или най-висшето и абсолютното, от което всичко произлиза, трябва да има същата природа както и най-нисшето следствие. По същността си тя не трябва да се различава от най-нисшите и най-отдалечените от нея нейни следствия, които са поредица от еволюционни процеси.

Това условие е изпълнено от Брахман във философската система на Веданта. Брахман е най-крайното обобщение, до което бихме могли да достигнем. Той няма атрибути и е чистото Битие, Познание и Блаженство – Абсолютът. Както видяхме, съществуването или битието е най-крайното, последното обобщение, което можем да направим. Тук познанието не означава знанията, които имаме, а същността или онова, което се изразява в хода на еволюцията в човешките същества и животните като познание. Има се предвид тази същност, крайният факт, лежащ отвъд, или съзнанието. Това е действителното познание, както и онова, което откриваме във вселената като същностно единство на нещата. За мен съвременната наука доказва отново и отново следното – че ние сме едно цяло – умствено, духовно и физически. Погрешно е да се каже, че сме нещо различно дори физически. Да предположим заради разсъждението, че сме материалисти. В такъв случай скоро ще достигнем до следния извод: че цялата вселена е океан от материя, в който вие и аз сме като малки водовъртежи. Огромни количества материя навлизат във всеки отделен водовъртеж, приемайки неговата форма, и после отново излизат от него. Материята, която е в моето тяло, може да е била във вашите преди няколко години или в слънцето, или в растението и така нататък – тя се намира в състояние на постоянно движение. Съществуват ли в действителност отделни тела, вашето тяло, моето тяло? Тялото е едно. Същото е и с мисълта. Мисълта е океан, една безкрайна маса, в която моят и вашият ум са като водовъртежи. Можете да видите това дори в момента, когато моите мисли навлизат във вашите, а вашите – в моите. Нашият живот е едно цяло. Ние сме едно и в мисълта.

Достигайки до едно още по-голямо обобщение, можем да кажем, че потенциалът на духа е същността на материята и мисълта. Духът е Единството, от което всичко е произлязло. Затова цялата проявена вселена е едно. Ние сме едно цяло във всяко отношение – физически, психически, и, разбира се, духовно – ако изобщо вярваме в духа. Това единство е неоспорим факт, който бива доказван всеки ден от съвременната наука. Можем да кажем на гордия човек: „Ти си същото като онзи малък червей там. Не си мисли, че си нещо много по-различно от него – ти си същото. Бил си този червей в някое предишно превъплъщение и си пропълзял до това човешко състояние, с което толкова се гордееш.“

Това грандиозно учение за единството на нещата, което ни превръща в едно с всичко съществуващо, е големият урок, който трябва да научим, защото повечето от нас биха били много радостни да станат едно с висшите същества, но никой не би искал да бъде едно с нисшите същества. Такова е човешкото невежество, че ако някои сред нашите предци са били почитани от обществото ‒ независимо дали са били зверове, разбойници и дори царе на разбойниците ‒ всеки от нас ще се опита да докаже своето родство с тях. Но ако сред предшествениците ни е имало бедни и почтени господа, никой от нас не би пожелал да проследи своето родословие до тях. Когато, обаче, клечките паднат от очите ни, истината започва да излиза все повече и повече наяве. Това е голямата полза от религията. Такова е и учението на Адвайта[3], за което ви говоря днес. Аз-ът[4] е същността на тази вселена, същността на всички души. Той е същността на вашия собствен живот, дори повече – „Ти си Това“. Ти си едно с вселената. Онзи, който каже, че се различава от другите дори само с ширината на един косъм – моментално става нещастен. Щастието принадлежи на този, който знае за това единство, знае, че той е едно с цялата вселена.

От това виждаме, че религията на Веданта може да задоволи очакванията на научния свят, тъй като представлява най-висшето обобщение и следва принципа на закона за еволюцията. Тя отговаря в още по-пълна степен на изискването за обяснение на нещата, което идва от самите тях. Не съществува нищо, абсолютно нищо отвъд Брахман, „Бога“ на вселената. Всичко около нас е действително Той: Той е във вселената – и Той самият е вселената. „Ти си мъжът, Ти си жената, Ти си младият човек, който крачи гордо в младостта си, Ти си старият човек, олюляващ се в своята стъпка.“ Той е тук. Ние виждаме и чувстваме Него – в Него живеем и се движим, в Него имаме своето битие. Вие също имате тази концепция в Новия завет. Това е идеята за Бог, който е иманентен на вселената – който е самата същност, сърцето и душата на нещата. Той се проявява тук, в тази вселена. Вие и аз сме малки частици, малки точици, малки канали, малки изражения, всички, живеещи в този безкраен Океан от Битие, Съзнание и Блаженство. Разликите между човек и човека, между ангела и човека, между човека и животното, между животното и растението, между растението и камъка не са различия на вида, защото всеки – от най-висшия ангел до най-нисшата частица материя – е само едно изражение на този безкраен Океан. Разликата е само в степента на проявление. Аз съм може би нисше проявление, а вие – по-висше, но и в двата случая съставните части са едни и същи. И вие, и аз сме различни отвори на един и същи канал и това е Бог. Затова вашата природа е Бог, както и моята. По наследство вие притежавате природата на Бог; аз също. Вие може да сте ангелът на чистотата, а аз – най-черният от всички демони. Въпреки това, моето наследство е същият този безкраен Океан от Битие, Съзнание и Блаженство, както и вашето. Вие сте проявили своята истинска същност в по-голяма степен днес. Почакайте; аз ще го направя в бъдеще, защото всичко е вътре в мен. Тук не търсим външно обяснение. Общият сбор от цялата тази вселена е самият Бог.

В такъв случай можем да се запитаме, Бог материя ли е? Със сигурност, не. Материята, от друга страна, е същият този Бог, възприет от петте сетива. А когато възприемащият е духът, Бог е виждан като Дух. Той не е материята, но онова, което е реално в материята, е Той. Ако има нещо реално в този стол, това е Той, защото столът се нуждае от две неща, за да бъде стол. Първо, нещо отвън, което моите сетива донасят до мен, и второ, онова, което умът ми добавя към него. Комбинацията от тези две е столът. Но това, което съществува вечно и независимо от сетивата и интелекта, е Самият Господ. Върху Него сетивата рисуват столове, маси и стаи, къщи и светове, луни, слънца и звезди и всичко останало. Как става така тогава, че всички ние виждаме един и същи стол, че всички ние рисуваме еднакво тези различни неща върху Бог, върху това Битие, Съзнание и Блаженство? Всъщност, може би не всички рисуват еднакво, но тези, които го правят, се намират на едно и също ниво на съществуване и затова те виждат взаимно своите картини така, както се виждат и едни други. Между вас и мен може да има милиони същества, които не рисуват Бог по този начин, и затова ние не виждаме тях и техните картини.

Както знаете, съвременните изследвания във физиката са склонни все повече и повече да демонстрират, че реално е това, което е фино, докато материалното е само привидно. От друга страна, видяхме, че ако някоя религиозна теория може да премине теста на съвременното мислене, то това е Адвайта, защото само тя отговаря на неговите изисквания. Тя е най-висшето обобщение ‒ дори отвъд понятието за личността ‒ валидно за всяко същество. Едно обобщение, което завършва с Бога личност, никога не може да бъде универсално, защото, за да си представим един Бог личност, на първо място, трябва да приемем, че Той е всемилостив и изцяло добър. Но знаем, този свят е смесица от добро и зло. Да изрежем това, което харесваме, и да го обобщим като личностен Бог! Ако заявите, че Богът личност е нещо определено, от това следва, че Той не е нещо друго. Ще видите, освен това, че идеята за Бога личност трябва да бъде съпътствана от идеята за дявола личност. От това разбираме, че понятието за Бога личност не е най-пълното обобщение и че трябва да преминем отвъд ‒ към безличностното.

Вселената съществува в това безличностно битие с всичките си радости и мъки. Всичко, което съществува, е произлязло от него. Бихме ли могли да припишем на безличностното битие, тоест, на абсолютния Бог, всички злини, които се случват? Отговорът е, че и злото, и доброто са различни аспекти или проявления на едно и също нещо. Идеята, че те са нещо различно е била погрешна още от самото начало и е причинила една голяма част от нещастието в този свят. Това е схващането, че правилното и грешното са две отделни неща, изрязани и изсушени, така да се каже, и независими едно от друго, че доброто и злото са две вечно отделни същности. Много бих се радвал да видя човека, способен да ми покаже нещо, което е винаги добро, и друго, което е винаги лошо. Може ли някой да стане и отговорно да заяви, че даден случай в живота е изцяло добър, а друг е изцяло лош? Това, което е добро днес, може да бъде лошо утре. Това, което е лошо днес, може да бъде добро утре. Заключението е, че като всичко останало доброто и злото също еволюират. В даден момент от еволюцията на едно нещо ние го наричаме добро, а в друг го определяме като зло. Бурята, която убива моя приятел, е зло за мен, но тя може би е спасила хиляди животи, унищожавайки вирусите и бактериите във въздуха. Тези хора я наричат добро, докато аз я наричам зло. Така че и доброто, и злото принадлежат на относителния свят, на света на феномените. Но безличностният Бог, за когото говорим, не е относителен. Той не може да бъде определен нито като добър, нито като лош – Той е нещо отвъд. Но доброто е проявление, което е по-близо до Него (т.е. до абсолютната Реалност), отколкото злото[5].

Какво би било следствието от приемането на безличностния Бог? Какво бихме придобили? Ще стане ли религията фактор в човешкия живот, наш утешител и помощник? Какво ще стане с желанието на човешкото сърце да се моли за помощ на някое същество?

То ще си остане. Богът личност ще си остане, но на по-добра основа. Той ще бъде подсилен, така да се каже, от безличностния Бог. Видяхме, че без безличностното Богът личност не може да остане. Ако искате да кажете, че има такова Същество, което е изцяло отделно от вселената, което я е създало единствено по Своя воля от нищото – това не може да бъде доказано. Такова положение на нещата не би могло да съществува. Но, ако разберем идеята за безличностното – идеята за личностното също може да остане. В безбройните си проявления вселената представлява различни видове прочит на същия този безличностен принцип. Когато я възприемаме с петте си сетива, тя е материалният свят. Ако има някое същество с повече от пет сетива, то би я възприело като нещо друго. Ако човек се сдобие например със сетиво за електричеството, той би виждал вселената като нещо още по-различно. Съществуват безчетни форми на това Единство на битието и идеите за различни светове са само разнообразен негов прочит.

Богът личност е най-висшият прочит на безличностното, който може да бъде направен от човешкия интелект. Ето защо Той е толкова реален, колкото и този стол. Но не повече. Той не е абсолютната истина. Богът личност, както и всичко във вселената, е в действителност безличностният Бог. Той е точно толкова реален, колкото аз като човешко същество съм реален ‒ реален и нереален едновременно[6]. Не е вярно, че аз съм това, което вие виждате. Можете лесно да го узнаете. Аз не съм съществото, за което ме вземате. Бихте могли да се убедите в това. Светлината и разнообразните вибрации, атмосферните условия и всички видове движения вътре в мен са причината за това да ме виждате по този начин. Ако някое от тези условия се промени, аз също ще се променя. Можете да го установите, като направите фотографии на един и същ човек при различни светлинни условия. Така че аз изглеждам това, което виждате, само по отношение на вашите сетива. Но въпреки всичко, в мен има нещо непроменливо. За него всички тези различни състояния са различни нива на съществуване. Това е безличностният аз, или безличностното съзнание. Хилядите аз-ове са различните личности на това съзнание. „Аз“ бях дете, „аз“ бях млад, „аз“ остарявам. Всеки ден от моя живот моето тяло и мисли се променят, но въпреки всички промени тяхната обща сума представлява едно количество, което е постоянна величина. Това е безличностният аз, на когото всички тези проявления са като отделни части, така да се каже.

Подобно на това, общият сбор на вселената е непроменлив. От друга страна, всичко, което се отнася до нея, е променливо, всичко е в постоянно състояние на изменение и движение. Виждаме, обаче, че вселената в нейната цялост е неподвижна. Това е така, защото движението е относително понятие. Аз се движа по отношение на стола, който не се движи. Трябва да съществуват поне две неща, за да има движение. Ако вселената бъде взета като едно цяло, тогава няма движение. По отношение на какво би се движила тя? Абсолютът е неизменен и постоянен, а всички движения и промени са само във феноменалния свят, в ограниченото. Цялото е безличностно, а „вътре“ в него са всички тези личности, като се започне от най-нисшия атом и се стигне до Бога личност – Създателя, Господаря на вселената – на когото ние се молим, пред когото коленичим и така нататък. В такъв случай приемането на Бога личност е нещо съвсем разумно. Той представлява най-висшето проявление на безличностния принцип. Аз и вие, например, сме много нисши проявления, а Богът личност е най-висшето понятие, което можем да осъзнаем. Нито вие, нито аз можем да станем този Бог личност. Когато във Веданта се казва, че ние всички сме Бог, се няма предвид Бога личност. Нека вземем един пример. От една купчина глина е изваян огромен слон. От същата тази глина е направена и малка глинена мишка. Възможно ли е някога глинената мишка да стане глинения слон?! Но ако ги сложите във вода, те отново стават глина. Като глина те са едно, но като мишка и слон между тях ще съществува вечна разлика. Безкрайното, или безличностният принцип, е като глината от примера. Ние и Владетелят на вселената (Бога личност) сме едно по същността си, но ние като проявени същества, като хора, сме Негови вечни слуги, Негови поклонници. Виждаме, че при тези обстоятелства Богът личност може да остане. Всичко друго в този относителен свят също би могло да остане, а религията би стъпила върху една по-добра основа. Затова, на първо място е нужно да познаем безличностното. Тогава ще можем да познаем и Личностното.

Както видяхме, законът на разума казва, че частното може да бъде познато чрез общото. Затова всички тези частни случаи, от човека до Бога, биват познати единствено чрез безличностното, което е най-висшето обобщение. Молитвите ще си останат, само че ще придобият по-добър смисъл. Но всички тези безсмислени идеи за религията, нейните нисши фази, които просто изразяват с думи всякакъв род глупави желания в умовете ни – може би ще трябва да си отидат. В „сетивните“ религии никога не е било позволявано да се отправят молитви към Бог. Позволени са били молитви само към боговете. И това е съвсем естествено. Римските католици се молят на светците; това е много добре. Но да се молиш по този начин на Бог е безсмислено. Да Го молиш да ти даде глътка въздух, да ти изпрати дъжд, да създаде плодове в градината ти и така нататък, е напълно неестествено. Светците, обаче, които са били малки същества като нас самите, може и да ни помогнат. Но да се молим на Владетеля на вселената, да Му опяваме за всяка наша малка нужда и от детството си да Му повтаряме неща като: „О, Боже, имам главоболие; нека ми мине“ ‒ това е смешно. Има милиони същества, които са умрели в този свят и те всички са тук. Те са станали богове и ангели, нека те ви дойдат на помощ. Но, милостиви Боже! Така не може. Към Господ трябва да се обръщаме за по-висши неща. Голям глупак е наистина онзи, който, седейки на брега на Ганг, започва да копае кладенец, за да търси вода. Голям глупак е онзи, който, живеейки близо до диамантена мина, копае земята, за да търси парченца стъкло.

И наистина ще бъдем глупци, ако отидем при Бащата на Милостта, Бащата на Любовта, за да търсим дребните земни неща. Към Него трябва да се обръщаме за светлина, сила и любов. Но докато в нас има слабост и жажда за робска зависимост, ще продължаваме да отправяме тези малки молитви и да подхранваме идеите за обожание на Бога личност. Онези, обаче, които са далеч напред и не ги е грижа за такива дребни помощи, са почти изцяло забравили да търсят и искат разни неща за тях самите. Доминиращата идея в тях е – не аз, а ти, братко мой. Това са хората, които са способни да боготворят безличностния Бог. Какво представлява служенето на безличностния Бог? Там няма робство: „О, Боже, аз съм нищо, имай милост към мен.“ Сигурно знаете онази древна персийска поема; тя е преведена и на английски: „Дойдох да видя своя любим. Вратата беше затворена. Почуках и дочух глас, идващ отвътре: „Кой си ти?“ „Аз съм този и този.“ Вратата не се отвори. Дойдох втори път и пак почуках. Бях попитан същия въпрос и дадох същия отговор. Вратата не се отвори. Дойдох трети път и чух същия въпрос. Отговорих: „Аз съм ти, моя любов“, и вратата се отвори.“ Безличностният Бог е боготворен чрез истината. А какво е истината? Че Аз съм Той. Когато кажа, че аз не съм ти, това не е вярно. Когато кажа, че съм нещо различно от теб, това е лъжа, ужасна лъжа! Аз съм едно с тази вселена, роден съм едно. За сетивата ми е очевидно, че съм едно с нея. Едно съм с въздуха, който ме заобикаля, с топлината, със светлината ‒ с цялото универсално Същество, наречено Вселена. Всъщност, То е погрешно вземано за вселената, защото То ‒ и никой друг ‒ е вечният Субект, който казва, „Аз съм“ във всяко сърце. Безсмъртният, незаспиващият, вечно будният, нетленният, чието величие никога не умира, чиито сили никога не намаляват. Аз съм едно с Това.

Какъв би бил резултатът на боготворенето на безличностния принцип? Целият живот на човек ще се промени. Сила, сила е онова, от което се нуждаем толкова много в този живот. Защото това, което наричаме грях и мъка, има една-единствена причина и това е нашата слабост. Със слабостта идва невежеството, а с невежеството – нещастието. Такова обожание ще ни направи силни. След това ще се смеем над нещастията и ще се усмихваме на жестокостта на лошия. Кръвожадният тигър ще ни разкрива зад своята хищна природа нашия собствен Аз. Такъв ще бъде резултатът. Онази душа е силна, която е станала едно с Бог; никоя друга. Вземете вашата собствена Библия – каква мислите, че е била причината за силата на Исус от Назарет, за онази необятна и безкрайна сила, която се смеела на предателите и благославяла онези, които искали да го убият? Била е това: „Аз и моят Отец сме едно“; била е тази молитва: „Отче, както аз и Ти сме едно, направи така и тях едно с мен.“ Такова е служенето и боготворенето на безличностния Бог. Бъди едно с вселената, бъди едно с Него. А този безличностен Бог не изисква демонстрации, не изисква доказателства. Той е по-близо до нас, отколкото нашите собствени сетива; по-близо от нашите собствени мисли; ние виждаме и мислим в и чрез Него. За да видя нещо, аз трябва първо да видя Него. За да видя тази стена, аз виждам първо Него, защото Той е вечният Субект. Кой кого вижда? Той е тук, в сърцето на нашето сърце. Телата и умовете се променят. Щастие, нещастие, добро и зло идват и си отиват. Дните и годините отлитат. Животът идва и си заминава. Но Той не умира. Същият глас, „Аз съм, Аз съм“, който е вечен и неизменен. В Него и чрез Него ние знаем всичко. В и чрез Него ние виждаме всичко. В и чрез Него ние чувстваме, мислим, живеем, сме. И този „Аз“, който смятаме погрешно за един малък и ограничен „аз“, е не само моят „Аз“, но също и твоят. Той е „Аз-ът“ на всеки един ‒ на животните, на ангелите, на най-нисшия сред нисшите. Това „Аз съм“ е същото в убиеца, както и в светеца, в богатия, както и в бедния, в мъжа, както и в жената, същото в хората, както и в животните. От най-нисшата амеба до най-извисения ангел, Той живее във всяка душа и вечно провъзгласява: „Аз съм Той, Аз съм Той.“ Когато осъзнаем този вечно присъстващ глас, когато научим този урок, тогава вселената ще ни е разкрила цялата своята тайна. Ще ни е подарила своята тайна. Няма да остане нищо повече, което да бъде познато. Така стигаме до истината, към която всички религии се стремят, и разбираме, че цялото това материално познание е второстепенно. Единственото познание е онова, което ни прави едно с универсалния Бог на вселената.