Катха упанишад
Тайната на Безсмъртието се крие в пречистването на сърцето, в медитацията и осъзнаването на идентичността на Аз-а, който живее вътре в човека, с Брахман, който е навсякъде. Безсмъртието означава чисто и просто единение с Бог.
***
Ом, нека Той закриля и двама ни (ученика и учителя).
Нека работим заедно с голяма енергия.
Нека учим с голяма сила.
Нека не влизаме в конфликти.
Ом… Мир ‒ мир ‒ мир!
***
Ом! Саха нав-авату
саха нау бхунакту,
саха вирям карава-вахаи,
теджас вина-вадхитам-асту,
ма видвиша-вахаи. Ом… Шанти ‒ шанти ‒ шанти!
Приветстваме Господа на Смъртта, Яма ‒ сина на Слънцето ‒ този, който ни предава познанието за Брахман. Приветстваме Начикета.
Веднъж Ваджашравас решил да извърши един ритуал, който изисквал от него да се откаже от своите притежания. Това той пожелал да направи с надеждата да спечели Божието благоволение. Но при все това внимавал да даде за жертвоприношението само безполезните животни от стадата си ‒ тези, които били стари, безплодни, слепи и куци. Виждайки тази проява на скъперничество, младият му син Начикета, който бил научил истината на Писанията, си помислил: „Онзи, който се осмели да принесе такива ненужни дарове, със сигурност е обречен на голяма тъмнина!“ Размишлявайки така, той се втурнал при баща си извикал:
„Татко! Аз също ти принадлежа. На кого ще ме дадеш?“
Баща му не отговорил. Но тъй като Начикета продължавал да пита отново и отново, накрая той отвърнал с раздразнение:
„Теб ще дам на Смъртта.“
Тогава Начикета си помислил: „От многото синове и ученици на баща ми аз се нареждам сред най-добрите или поне сред средните, но не и сред най-лошите.[1] Какво би постигнал баща ми, ако ме даде на Царя на Смъртта?“ Но той бил решен да спази думата на баща си и рекъл:
„Татко, не се разкайвай за думите си! Замисли се как е било с онези, които са били преди нас, и какво ще остане с онези, които живеят сега. Човекът зрее и пада на земята като царевицата; и като царевицата той пониква отново с идването на подходящия сезон.“[2]
След това Начикета тръгнал на път, за да срещне Царя на Смъртта, Ямараджа. Но когато пристигнал в дома му, той отсъствал и момчето трябвало да го чака три дни и три нощи, докато се върне. Когато накрая се прибрал, неговите служители му казали:
„Един брахмин, светъл като пламък, дойде в дома ти, докато те нямаше. Затова трябва да направиш приношение за мир. Посрещни своя гост, о, Царю, с нужните ритуали, защото ако стопанинът не окаже нужното уважение на един брахмин, той ще изгуби най-желаното от него ‒ заслугите за добрите си дела, своята праведност, своите синове и стадата си.“[3]
Тогава Царят на Смъртта се приближил до Начикета и го посрещнал с думи на почит и уважение.
„О, брахмине!“, рекъл той, „Приветствам те. Ти наистина си гост, достоен за уважение. Моля те, нека не бъда сполетян от нещастие. Три дни си прекарал в дома ми, без да ти бъде оказано никакво гостоприемство; затова поискай три дара от мен ‒ по един за всяка нощ“.
„О, Смърт“, отвърнал Начикета, „така да бъде. Нека първият дар да е: моят баща да не се безпокои за мен, гневът му да премине и когато ме изпратиш отново при него, да ме приеме с радост“.
„По моя воля“, заявил Царят на Смъртта, „баща ти ще те приеме и ще те обича, както и досега; виждайки те отново жив, той ще се изпълни с мир и ще спи спокойно“.
После Начикета казал: „Страхът не съществува на небето. Ти не си там, о, Смърт, и там човек не трепери при мисълта за старостта. Там всички ликуват и се радват, свободни от глад и жажда, и мъка. Ти познаваш, о, Царю, Огненото жертвоприношение, което води на небето. Научи ме на него, защото съм изпълнен с вяра. Това е второто ми желание.“
Царят се съгласил и научил момчето на Огненото жертвоприношение и на всички съпътстващи го ритуали и церемонии. Начикета повторил това, което бил научил, и Смъртта останала много доволна от него; казала му:
„Ще те удостоя с един допълнителен дар. Отсега нататък това жертвоприношение ще се нарича на твое име, Начикета. Сега поискай своя трети дар.“
Начикета се замислил и казал:
„Когато човек умре, възниква следното съмнение: някои казват, че той продължава да съществува, а други твърдят, че не е така. Ако ми разкриеш това, ще узная истината. Това е третото ми желание.“
„Дори боговете не успяха да разрешат тази загадка“, отвърнала Смъртта: „Истината, свързана с нея, е наистина трудно понятна. Избери друг дар, о, Начикета.“
Но Начикета не се съгласил.
„Казваш, о, Смърт, че дори боговете някога са били озадачени от тази загадка и че тя не е лесна за разбиране. Но със сигурност няма никой, способен да я обясни по-добре от теб ‒ и няма дар, равен на този.“
За да изпита Начикета, Ямараджа отговорил:
„Поискай синове и внуци, които да живеят по сто години. Поискай стада, слонове, коне, злато. Поискай голямо царство за себе си. Или ако не можеш да си представиш нищо по-добро, поискай следното: не само сладки удоволствия, но и неизмерима сила, чрез която да им се радваш. Наистина, ще те направя способен да се радваш по върховен начин на всяко хубаво нещо. Небесни девици, прекрасни за окото, които не са били виждани досега от смъртните ‒ заедно с техните сияйни колесници и музикални инструменти ‒ ще ти дам всичко това. Но, о, Начикета, не питай за тайната на Смъртта!“
Начикета бил непоколебим и рекъл: „Тези неща продължават само ден, о, Унищожителю на живота; удоволствията, които те носят, изтощават сетивата. Затова запази конете, колесниците, танците и песните за себе си! Как може да желае богатство онзи, който веднъж е видял лицето ти? Не. Желая единствено този дар. Познавайки теб, аз открих нетленното и вечното; затова как мога аз, който съм подложен на разложение и смърт, и който познавам добре празнотата на живота в плътта ‒ как бих могъл да желая дълъг живот?
Разкрий ми, о, Царю, Върховната тайна, която хората се стремят да узнаят. Няма да поискам друг дар.“
Царят на Смъртта останал много доволен и започнал да учи Начикета на Тайната на безсмъртието.
Царят на Смъртта:
„Доброто е едно нещо, а приятното ‒ друго.
Тези две неща, имащи различни цели, подбуждат човека за действие. Благословени са онези, които избират доброто; онези, които избират приятното ‒ пропускат целта.
В живота си човек среща както доброто, така и приятното. Изучавайки ги, мъдрият различава едното от другото, а глупавият, привлечен от желанията на плътта, предпочита приятното пред доброто.
Виждайки плътските желания, които носят радост на сетивата, ти, Начикета, се отрече от всички тях; отвърна се от тинята, в която са затънали повечето хора.
Невежеството и познанието са различни неща и имат различни цели. Смятам теб за такъв, който се стреми към познанието, защото многобройните обекти на сетивата не успяха да те изкушат.
Заблудените глупаци живеят в бездната на невежеството и в своето самомнение се смятат за мъдри; те се въртят в кръг безспирно ‒ като слепците, водени от слепец.
Пътят, който води до Вечния дом, не бива показан на лекомисления младеж, заблуден от празните земни притежания. „Единствено този свят е истински; няма живот след смъртта“ ‒ мислейки така, той попада в моите челюсти отново и отново.
На мнозина не е дадено да чуят за Аз-а. Мнозина, въпреки че чуват за Него, не Го разбират. Удивителен е този, който говори за Него. Умен е този, който научава за Него. Благословен е онзи, който, учен от добър учител, е способен да Го разбере.
Истината за Аз-а не може да бъде изцяло разбрана, ако на нея учи човек без духовно познание, тъй като мненията за Аз-а, които не произтичат от духовната реализация, се различават. Аз-ът е по-фин от най-финото. Той е отвъд всяка логика. Учен от учител, който е познал единството на Аз-а (Атман) и Брахман, човек оставя празните разсъждения и достига Истината.
Пробуждането, което си почувствал, не идва от ума, а идва в най-пълна степен чрез думите на мъдрите. Скъпи мой Начикета, ти си благословен ‒ наистина благословен ‒ защото търсиш Вечното. Бих искал да имам повече ученици като теб!
Знам добре, че земните съкровища траят само ден. Не бях ли самият аз този, който, желаейки да стане Цар на смъртта, извърши Огненото жертвоприношение? Но жертвоприношението е нещо преходно; то се извършва с преходни предмети. Затова моята награда не е голяма и виждам, че царуването ми ще трае само миг.
Обектите на светските желания ‒ лъскавите дрънкулки, за които хората жадуват, небесните удоволствия, които се надяват да постигнат чрез религиозни ритуали, най-желаните чудотворчески сили ‒ всичко това можеше да имаш и ти. Но ти се отрече от него с твърда решимост.
Древното, сияйно Същество, Духът, живеещ във всекиго ‒ финият и неуловимият, който е скрит дълбоко в лотоса на сърцето ‒ е трудно да бъде познат. Но мъдрият човек, който следва пътя на медитацията, Го познава и се освобождава както от болката, така и от удоволствието.
Онзи, който е осъзнал, че Аз-ът е отделен от тялото, сетивата и ума и изцяло Го е познал ‒ Него, Душата на истината и Нематериалния принцип ‒ той наистина Го достига. Той се изпълва с Върховна радост, защото е открил Извора и Дома на блаженството. Вярвам отвъд всяко съмнение, Начикета, че за теб Вратите на радостта са отворени.“
Начикета:
„О, Царю, умолявам те, научи ме на всичко това, за което знаеш, че е отвъд правилното и погрешното, отвъд причината и следствието, отвъд миналото, настоящето и бъдещето.“
Царят на Смъртта:
„Ще ти разкажа накратко за онази Цел, която всички Веди провъзгласяват, заради която се изпълняват всички духовни практики, и стремейки се към която, хората живеят живот на целомъдрие и служене.
Това е Ом.
Тази сричка е Брахман. Тя е наистина Върховна. Онзи, който знае това, придобива желаното от него.
Тя е най-непоклатимата опора и най-висшият символ. Онзи, който знае това, е почитан като познаващ Брахман.
Ом е символ на Аз-а, който е Вездесъщият Господ. Той е нероден и безсмъртен. Той не е нито причината, нито следствието. Древният Аз е нероден, нетленен и вечен. Ако тялото бъде унищожено, Той не умира.
Ако убиецът мисли, че убива ‒ ако убиваният мисли, че е убиван ‒ никой от тях не знае истината. Аз-ът нито убива, нито бива убит.
По-малък от най-малкото, по-голям от най-голямото, този Аз живее вечно в сърцето на всекиго. Когато човек се освободи от желанието, когато умът и сетивата му се пречистят, той съзира величието на Аз-а и всяка мъка го напуска.
Въпреки че седи, Той пътува надалеч; въпреки че е в покой, Той движи всички неща. Кой освен най-чистият сред чистите може да осъзнае това сияйно Същество, което е самото Блаженство, и което е отвъд него?
Живеейки във всяка форма, Той е безформен. Насред преходното, Той живее вечно. Всепроникващ и върховен е Аз-ът. Познавайки Го в истинската Му същност, мъдрият човек се издига над всяко нещастие.
Аз-ът не може да бъде познат чрез изучаването на Писанията, нито чрез тънкия интелект, нито чрез много учене. Но той бива познат от онзи, който жадува за Него.[4] Наистина, на него Аз-ът разкрива своето истинско същество.
Човек не може да Го познае чрез учене; не може да Го познае, ако не изостави злото, не контролира сетивата си и не успокои ума си, практикувайки медитация.
Как иначе може човек да познае Онзи, за когото брахмините и кшатриите стават храна, и за когото самата Смърт е като подправка?[5]
[1] Най-добрите ученици са тези, които служат вярно и предано на учителя си, изпълнявайки желанията му в подходящия момент; средните са тези, които действат на момента, лошите са тези, които оказват неподчинение.
[2] „… Пониква отново с идването на подходящия сезон.“ ‒ т.е. душата идва отново на света, приемайки друго тяло.
[3] Тук става дума не само за отношението към брахмина, но за отношението към госта изобщо. По традиция в Индия се гледа на госта като на самия Господ. Човек трябва да му служи по всички възможни начини и да внимава по никакъв начин да не му причинява неудобство, както в случая, когато Яма неволно станал причина неговият гост да го чака три дни и три нощи. Вярвало се, че ако не успее да служи добре на госта си, човек ще изгуби всичките си добродетели и заслуги.
[4] Има и друга интерпретация на това изречение, обясняваща го с Божията милост: „Онзи, когото Аз-ът избере, от него Той бива достигнат.“
[5] Брахмините, кастата на свещениците, и кшатриите, кастата на царете и воините ‒ двете най-висши касти или тези, които въплъщават дхарма, добродетелността и морала, тези, които са пазители на обществото ‒ са като храна за Аз-а, а Смъртта, която не може да бъде дори ястие за Него, е само допълнение към храната. Тази метафора е използвана, за да се покаже незначителността и преходността на всичко човешко в сравнение с Аз-а ‒ незначителността на човешкото общество и живот.
